събота, 28 февруари 2009 г.

В чест на Джоузеф Брант




    Роден е през 1742г. край бреговете на река Охайо и получава името Тайенденага със значението „ Той прави два залога“. Унаследил статута си на водач благодарение на баща си. Получил възможност да се обучава в прословутия Дартмънт Колидж в Кънектикът, където научил перфектно английски език и се запознал с историята и литературата на Европа. Скоро Брант станал преводач на Англиканската мисия и съдействал при изготвяането на молитвеник на родния му език, както и при превода на няколко Апостолски евангелия.
    По това време сестрата на Джоузеф, Моли Брант, била омъжена за британския благородник, завеждащ Бюрото за индиански въпроси, Уилям Джонсън, който бил изключтелно благоразположен към местните народи. Още тринайсетгодишен Джоузеф последвал своя бял роднина в битката при Лейк Джордж, 1755г., в която намерил смъртта си друг знаменит вожд на ирокезите, Хендрик.
След кошмарното преживяване от битката Джоузеф отново се захванал с образование. Не след дълго бил повикан от Уилям Джонсън като преводач в експедициите към различни западни племена. По време на една от тях младият ирокез разкрива зловеща измама. Една от търговските компании изкупувала от армията дефектни пушки и ги препродавала на индианците. При изстрел те избухвали в ръцете на стрелеца.     Джоузеф разбил кроежите им, осъдил компанията в съда и принудил властите да изземат лиценза им.
    През 1963г. заради лоялността си към британците той се сражавал на тяхна страна в битката за най-важната крепост на британската власт, форт Детройт, обсаден в продължение на месеци от въстанника Понтиак.
След като се издигнал, Джоузеф можел да се поогледа за жена, както повелявала традицията тогава. Негова избранница станала Маргарет, дъщеря на вожд на Онейда, с която се бил запознал в училището. Оженили се по индиански, и по англикански маниер и заживели във ферма. Шест години по-късно, през 1771г. съпругата му починала от туберкулоза. За да не остави децата си, син и дъщеря, да израснат без майка, Брант се оженил още веднъж, и то за сестрата на първата си жена, Сузана. Едва след няколко месеца в дома му отново се спуснал траурен мрак. Съпругата му починала също от туберкулоза.
      След смъртта на Уилям Джносън Брант станал секретар на неговия племенник, Гай Джонсън. През 1755г. го придружил в Англия, за да преговаря лично с краля за бъдещето на неговия народ. Той бил облечен в най-добрите европейски костюми, но същевременно носел две типични за народа си части от облеклото – мокасини и червено наметало, увито около рамото.
Срещата останала паметна, тъй като никой европеец не подозирал, че един „дивак“ може да има такова безупрено поведение, съвършено английско произношение и завидно остроумие.
     Някои от репликите му към краля на Англия остават завинаги в историята като доказателство за неговото благородство и любов към народа си, въпреки европейското си влияние.

„ Не се прекланям пред никого, тъй като аз, самият, съм считан за водач сред народа си. Но на драго сърце ще стисна ръката ви.“

„ Мъдреците при нас наричаме „бащи“ и те праведно поддържат това свое призвание. Вие наричате ли се християни? Вдъхновява ли духа ви и напътства ли делата ви религията на Онзи, когото наричате ваш Спасител? Без съмнение не.“

„ Спрете да се назовавате християни, освен ако не искате да се покажете като двуличници. Спрете да зовете другите народи диваци, когато вие сте десетократно по-жестоки от тях“

„ Никой от нас не желае друго призвание за смелите си и достойни дела освен съзнанието, че сме служили на народа си“


Друг незабравим момент в историята е присъствието му на представлението „Ромео и Жулиета“. Когато на финала лейди Осори го попитала какво му е мнението за този вид любовни отношения, той отвърнал: „ Мисля, че са в повече, Ваше Благородство. Никой мъж не би спечелил своята дама, ако трябваше да хаби толкова време и думи в подобни словоизлияния. Ако народът ми правеше любов така, нашият вид щеше да изчезне след две поколения.“

Суперлативите към индианския вожд били толкова големи, че първомайсторът на франкмасоните се застъпил за приемането му в масонската ложа. Преди да се върне в родината си, Брант се зарекъл, че ще предостави на британската корона 3000 бойци. Непосредствено след пристигането си в Канада, той спазил обещанието си. Под негово влияние четири племена от ирокезката лига преминали на страната на Англия. Това го издигнало в ранг „командир на британската армия“.
С избухването на Американската революция през 1776г. лигата се разцепила. Онейда и Тускарора подкрепили каузата на американците, докато останалите народи от съюза продължили да служат на британците. Брант твърдо вярвал, че американците са ненаситни и ще окрадат земите им, щом им се удаде възможност. Въпреки враждебността си към тях той на няколко пъти успял да надмогне омразата си към тях и помогнал, когато никой друг нямал дързостта да го стори. След тежка битка капитан Макинистри от американската армия попаднал в ръцете на индианците. Когато вече стоял на кола на мъчението и никой не се интересувал от живота му, той направил знака за беда и помощ на франкомасоните, при което Брант вложил цялото си влияние, за да спаси живота му. От тук нататък между двамата възникнало приятелство, продължило цял живот.
От 1777г. мохокския водач и бойците му се превърнали в „ужаса на границата“. Районът на река Мохоук се разтресъл от викове и изстрели. Под ударите му първо паднал американския генерал Херкимер. После в отвъдното го последвал друг пълководец, Джърман Флатс. В отмъстителен щурм американците изсипли тонове огън и жупел над индианските селища. Най-опустошителната кампания се случила през 1779 под ръководството на майор-генерал Съливан. Американците изравнили със земята 40 гъсто населени индиански селища, унищожили стотици декари градини и полета с царевица. След тях останали само димящи развалини. Тази варварска акция е едно от многото черни петна в американската история, за които американците си спомнят с чувство на срам. След нея ирокезите били напълно смазани, а няколко години по-късно лигата окончателно се разцепила.
Тегобите, които налегнали ирокезите, довели до вътрешни раздори. Видният и блестящ оратор на сенека, Червеният Мундир, влязал в спор с Доузеф Брант, като го обвинил заради сляпото му доверие в англичаните. След като Брант провалил опита на Червения Мундир да започне тайни преговори с американците, сенексият водач станал най-ожесточеният му враг и съперник.
Когато през 1781г. при сключването на мир между Англия и САЩ ирокезите били напълно пренебрегнати, Джоузеф Брант бил дълбоко наскърбен. Междувременно той се оженил за трети път и получил просторни земи в Канада заради лоялността си към короната. Така през 1786г. Брант повел доверениците си от Ню Йорк в новите земи и установили резервата Гранд Ривър. Групата се състояла от хора от всички ирокезки народи, включително и от народите на Делауер, Нантикок, Тутело, Крийк и Черъки. В края на живота си Брант осъзнал нуждата от обединението на всички коренни народи в името на прекратяването на американската експанзия, но за такова обединение вече било късно. Въз основа на предишния лош опит с ирокезите повечето народи не гледали с доверие на подобни слова. Затова пък Чипеуа, Уандот, Шоуни, Маями, Отауа и Деуауери оформили „Западна Конфедерация“, с която да се противопоставят на бъдещи набези.
След установяването си в хубавите земи край езерото Онтарио Брант се посветил на духовните си интереси. В това число влизала християнската доктрина. Благодарение на него в резервата била построена най-старата протестанстка църква в района, единствената, получила статут на Кралска Капела извън пределите на Британия.
До последно вождът на мохок помагал на сънародниците си във възприемането на някои от добрите страни на „белия начин на живот“ , но и не забравял да критикува недостатъците и пороците му. Докато обикалял сред племената на запад, той предотвратил множество нередовни продажби на индиански земи, като така доказал, че въпреки братството си с белия човек, той завинаги остава верен на кръвта и народа си. Брант умрял на 24 август 1807г и бил погребан до издигнатата от него църква. С неговата смърт си отишъл от този свят един храбър воин, всеотдаен политически деец и изключителен прорицател на индианските народи.


Н.Я. (Оstoseriker:on)

поезия от Наталия Белтинг – продължение

Какво са нощните звезди?
Птици с бели като на колибри гърди.
Блести ли звезда – птица бавно размахва крила.
Лети ли звезда през небето – птица фучи като стрела.

(таос пуебло)

Северни светлини блестят,
обаче хората друго ще рекат,
че в сини небеса огньове пламтят,
туй джуджета са, дето се тъкмят
моржово, тюленово месо да опекат,
хората тъй ще рекат...

(маках – Британска Колумбия)

Светкавицата – великан огромен,
дето прави път за вихъра гръмовен.
На главата му -корона от буреносни пера,
черно облачно одеяло покрива тъмната снага,
с виелици обува своите крака,
урагана носи през рамо в торба,
облаците подкарва на шега,
щом ги шибне с кожена юзда.

( скиди поуни – Небраска)

Вятърът е дух, който се върти,
в своя танц омагьосано лети,
с мокасините си пъргаво стъпва,
от земята прахът тозчас се отдръпва.
Вятърът е дух, който танцува,
вятърът е дух, който танцува....

( дакота)

Синя ледена паница е захлупила земята,
тази ледена паница представляват небесата.
А дъгата е пъстроцветна змия,
дето търка тялото си в леда,
люспи ронят се, кожата си тя мени,
значи дъжд или сняг започва да вали.

(шошони)

Слънчеви лъчи огряват земна твърда,
през облаци от прах си пробиват път
слънчевите лъчи са мигли,
миглите върху очите на Твореца.

(бела кула)

Орелът идва през нощта,
от запад идва, от дома
на гърба си носи купа с вода
върху жадната земя сипе той роса.

(ирокези)



Преди хората да се родят,
от пещери в земята да се появят,
Майката Велика сготви царевични пити-
една, две, три, хиляди, безчет,
сурови реши да ги пръсне навред,
във фурната ги не опече
жълти да блестят отдалече.
( кочити -пуебло)

вторник, 24 февруари 2009 г.

В памет на Роберт Робидю


На 61-годишна възраст почина големият активист в движението за правата на коренните народи Робърт Робидю. Той бе член на оджибуейските родове Търтъл Моунтейн и Уайт Ърт. Участвал е в прочутата блокада при Ундид Ний през 1973г., както и в редица други кампании на Движението на америкаснките индианци. Оправдан е за убийството на двама агенти на ФБР, като се доказа, че е действал в самозащита. Обвиненията към него бяха издигнати по време на „периода на терора“,както в резервата Пайн Ридж са известни месеците от 1975г. когато правителството поде поредица от акции за елиминирането на радикалното движение. В тях намериха смъртта си шейсетима коренни жители, а стотица други бяха ранени.
Боб Робидю се е появявал неведнъж в американския и европейски ефир, за да говори открито за репресивната политика на американското правителство към съвременните индианци и най-вече при събитията около арестуването на видни индиански дейци. В Барселона, където остава да живее, учредява музей, посветен на Американското движение. www.AmericanIndianM.org/

За него Ленард Пелтие казва: „ Ние израснахме заедно. Участвахме рамо до рамо в събитията от 70-те. Бяхме стреляни и преследвани, а в годините в затвора той беше единственият, на когото можех да разчитам. Смяхме се заедно, карахме се и се вдъхновявахме. Понякога той беше най-върлият ми критик, а друг път най-ожесточеният ми поддръжник, но той винаги ще бъде мой брат и завинаги ще остане в сърцето ми... Със сигурност, където и да е, той ще продължава да ни напомня, че ние сме пазители на бъдещето и властелини на настоящето.“


Нека Създателят бъде с теб, където и да си, където и да отидеш.

още по темата тук http://www.bsnorrell.blogspot.com/

петък, 20 февруари 2009 г.

Красивото Езеро



Учението на Красивото езеро преобразувало из основи старите възгледи на ирокезите. Като всяко радикално учение то е едновременно оплювано и възхвалявано, отричано и почитано. Но едно е неоспоримо – без реформите на Красивото езеро, днес под името ирокези щяхме да имаме съвсем друго предвид - едно малобройно племе, изцяло асимилирано от „културата на хамбургера и колата”, племе с разбит социален ред и традиция.
Във времена на угнетеност и нищета ирокезите отчайващо се нуждаели от някой, който да ги изведе от тегобите и нещастията. „Вечната, неръждясваща верига“, която свързвала шестте побратимили се народа била строшена на две. Още непроходило, новоизлюпилото се американско правителство започнало да мародерства свободните индиански земи. Останалото било довършено от заселниците. За индианците нямало повече място в доскорошния им дом. Царели беднотия, глад и болести. Местните жители нямало към кого да се обърнат. Били разединени, враждуващи помежду си, с отнето достойнство и право на живот. Не е чудно, че повечето посегнали към алкохола и потърсили утеха и опиянение в него. Искали да забравят... да забравят болката от загубата на това, което притежавали доскоро. Това бил израз на отчаяние, но и резултат от дългогодишната политика на американците да замъглят съзнанието на местното население с тонове нискокачествен алкохол. Точно в този миг дошло видението на Красивото езеро. Независимо дали е божествено откровение или е „съзнателно видение”, продиктувано от влиянието на евангелизма върху него, то създало една нова система, в която хората да вярват и да вложат мислите и надеждите си. Посланието му било като светъл слънчев лъч посред зима, като цъфнало в леда цвете. Заветът, който оставя Красивото езеро спасява мнозина местни жители, прегърнали алкохола и възвръща живота на рушащата се под напора на белия човек култура на „Народа на Разширяващия се Дом“. Така Красивото езеро се нарежда сред основните причини за това ирокезите и до днес да пазят сърцевината на своята традиция, а ние да се радваме на богатството на този народ и да слушаме от устата на старейшините разказите за старите времена.


Красивото Езеро е роден през 1735г. във Вълчия клан на Конауага- селище, разположено в днешен Ню Йорк. По рождение той бил болнаво дете и поради това нямал шансове да унаследи висок пост. По милост на жените от Костенурчия клан обаче той бил осиновен в техния род. Като юноша станал любимец на всички жени, а по-малките деца радвал с интересни истории и приятни награди от ядки, напоени в кленов сироп.Не след дълго в очите на обществото се издигнал като отговорен съпруг, с добро сърце и твърд характер. След кончината на важен сахем (делегат) от Вълчия клан, той бил одобрен за негов достоен наместник. Встъпването на новата длъжност била съпроводена с получаване на името на предшественика. Така младият сенека станал известен като Красивото езеро – уважавано име и същевременно знатна титла, която му отреждала място на Великия съвет на вождовете.

Малко се знае за живота на Красивото езеро до повратния момент, когато той получил своето първо видение. Участвал в съюз с британската армия по време на френско-индианската война (1754-1763), а непосредствено след войната се включил във въстанието на Понтиак срещу доскорошния си съюзник. След Американската революция и предателството на британците по време на преговорите в Париж през 1783г. Народа на Шестте Нации пострадал значително. Ирокезите загубили огромна част от териториите с и били напълно сломени. Докато вождовете продължавали да обикалят от щат на щат, за да преговарят за мир с щатските управници, Красивото езеро водел битка на друг фронт....вътре в себе. След смъртта на жена му и на две от дъщерите му той се пропил. А от година на година алкохолът стопявал все повече немощната му снага. В пиянството си той вършел безумни неща. Докато си седял, се изправял рязко и запявал свещени предсмъртни песни, а после пак така внезапно се свличал на земята. В годините от 1795 до 1799 огнената вода направила от него непълноценен и безпомощен инвалид.

Единствената му оцеляла дъщеря с мъка на сърцето гледала как от ден на ден пламъкът в баща ѝ гасне. Вече бил на шейсет и пет години, когато тя го приютила в своя дом и започнала да се грижи изцяло за него. Скоро той се върнал към живот и започнал да споделя с нея сънищата и виденията, които го спохождали в годините на опиянение и самозабрава. Последвала поредица от нови видения във вече по-уютния и „трезвен“ дом на дъщеря му.


На сутринта на 15 юни 1799г. пред погледа на дъщеря си възрастният сенека се олюлял и рухнал на земята. Тя повикала приятели и роднини да пренесат баща ѝ обратно в леглото, но той не давал никакви признаци на живот. Из селището се понесла мълва, че Красивото езеро е починал. Вече готвели тялото му за погребение, когато той отворил очи и размърдал устни. Близките му го гледали с удивление и го чакали да продума. Тогава той им разказал за три съня. В първият си сън той се срещнал с трима вестоносци с боядисани лица и бойна украса. Те били благосклонни към него и му помогнали да се излекува. След това му рекли, че Създателят му е отредил особено важна мисия. Така в продължение на поредица от съновидения той получил свещените напътствия „гайуио”, които имал за задача да разпространи сред хората. Красивото езеро се обявил основно срещу четири неща:


* ohnega ( алкохола) „ най-голямото зло”; То било връчено на белия човек като лечителско средство, а хората го превърнали в порок

* otgo ( черномагьосничество) Практикуващите черна магия трябвало да използват знанията си за лекуване
* onohwet ( любовна магия) „ тя замъглява ума и разболява тялото чак до смърт”.
* народните методи за предизвикване на аборт или стерилност

Няколко седмици по-късно той получил четвърто откровение. От всички то било най-силното и в него самият Създател го повел на обиколка из небесните селения. Красивото Езеро бил покрусен при вида на Пъкала. Страховито чудовище измъчвало всеки, престъпил свещените повели. В устата на пияниците бил изливан претопен метал, вещиците се пържели в казани, а насилниците раздавали юмруци срещу образа на жена, която при всеки техен удар ги пърлела и жигосвала.

Така Красивото езеро започнал просветителското си дело. Обикалял от селище на селище и разнасял „доброто слово”, както в превод се нарича гайуио. Въпреки възрастта и доскорошното безсилие, той странствал пешком и неуморно следвал заръките на небесните посланици. Боята около очите му искряла като шарките на сврака, дълги сребърни обеци се спускали като висулки от ушите му. Ръцете му били притиснати от сребърни гривни, а рамената му били обгърнати в червена наметка, под която се подавала свещена лула. Така в най-общи линии е запомнен от повечето хора.

През 1802г. придружаван от делегати на сенека и онондага, Красивото езеро посетил столицата Вашингтон, за да се срещне с президента Томас Джеферсън. Американският глава бил истински възхитен от неговата обещаваща дейност и изразил това в писмо, в което заявил, че ако „всички червенокожи следват съветите на учителя, Великият Дух ще се погрижи добре за тях”. Резултатите били повече от изумителни. Седем години по-късно специално изпратени представители отбелязали, че никой от индианците ни припарва до спиртни напитки. Влиянието на Красивото езеро се разраствало. Въпреки това месията като всяко човешко същество проявявал слабости и допускал грешки, една от който едва не въвлякла сенеките във война с делауерите. Споровете започнали, когато дъщерята на Корнплантър ( Сеяча на царевица) се разболяла тежко, след като родила отроче от един делауерски водач. В ролята си на ясновидец и церител Красивото езеро бил допитан за състоянието ѝ, а той заключил, че момичето е омагьосано от делауерите. Думите му налели допълнително подозрения сред бездруго мнителните му съплеменници. Така, когато делауерите пратили свой лечител, за да прегледа момичето, сенеките го притиснали и го заплашили, че ще го убият, ако не намери лек за нея. Избухването на нова война било на косъм. Не стига това, но Красивото езеро започнал да сипе обвинения за вещерство срещу видни ирокезки водачи. Той твърдял, че наред с виденията си получил и дарбата да надушва от километри черномагьосниците. Сред обвинените бил небезизвестния водач, Червения мундир, който въпреки всички набеждения успял да запази честта си неопетнена. Нещо повече със склонността си да клевети Красивото езеро си спечелил доста противници. За нула време авторитетъ му се стопил. Това го принудило да остави на заден план критиките си към раждаемостта и ченомагьосничеството, за да наблегне върху проблемите с по-широка обществена подкрепа.

Сред основните му опоненти били членовете на тайните лечителски общества–гръбнакът на ирокезката религия. Красивото езеро наредил ритуалите им да бъдат преустановени, тъй като ги обвързвал с тъмните сили. Това обаче се оказало големият препъникамък. Лечителските общества били дълбоко залегнали в традиционното ирокезко общество, тъй като те поддържали вярата, здравето и равновесието сред хората. Красивото езеро се надценил. В крайна сметка битката приключила със споразумение. Въвели се някои изменения, но практиките продължили да бъдат в сила.
Красивото езеро продължавал да се вживява в ролята си на „ловец на вещици”. Той давал шанс на обвинените да признаят вината си и така да се спасят, а тези, които не признаели, ги очаквало смърт. Постепенно недоволството нараствало все повече и стигнало своя апогей, когато нови вълни от болести връхлетели селищата. Хората започнали да винят Красивото езеро за своята злочестина. Доверието им към прорицателя се изпарило. За капак пламнали разпри между него и брат му, Сеяча на царевица, което съвсем го убедило да напусне селището. Той повел своите последователи към нови земи.



Новооснованото от него селище било кръстено Колдспринг ( Студен извор). Там той концентрирал всички свои довереници, тъй като вярвал, че може да изгради общност, крепяща се на ритуалите и божествените напътствия, които бил получил. Но избухването на епидемия в селището дало нов повод на Красивото езеро да свика ловна хайка за вещици. Тази негова склонност прераснала в мания, което от своя страна отново хвърлило сянка на съмнение върху неговия авторитет. Неговият племенник, Хенри О’Бейл, за когото се смята, че пръв запознал вуйчо си с Библията, сега се надигнал срещу него и публично отрекъл наличието на черномагьосничество от какъв да е сорт сред тях. В Колдспринг Красивото езеро си създал повече врагове от всякога друг път и затова след няколкогодишен период се върнал в Тонауанда, селището на своя брат. Там макар че враждебността към него избледняла и той отново възвърнал влиянието си, Красивото езеро дълго останал безмълвен- потиснат и обезкуражен от свадите и злословенията срещу него. Той продължил да оказва благотворно влияние върху съплеменниците си. За това свидетелства отказа на няколко резервата да се включат във възобновилите се сражения между Съединените щати и Великобритания, тъй като Красивото езеро поддържал мира и не искал хората му да гинат напразно.

По време на престоя си в Тонауанда той получил покана да навести своите събратя онондага. Чрез виденията си той научил, че там ще изпее своята последна песен и ще приключи земния си път. Четири вестители щели да протегнат ръце и да го приютят в обятията си, за да го отнесат в страната на духовете. Хората от Тонауанда го умолявали да не тръгва за земите на онондага, но той заминал въпреки увещанията. Вестта за предстоящата смърт на прорицателя му спечелила още повече последователи. Той минал през своя родно селище и колкото повече се приближавал към смъртта си, толкова повече го обземали страх и отчаяние. Нищо не можело да се направи. Той знаел, че Създателят бил удължил живота му, за да изпълни свещената задача, а сега бе дошъл ред да се сбогува. Красивото езеро бил слаб и немощен. Сънародниците му се опитали да вдигнат духа му с ритуална игра на лакрос, но нищо не помогнало. Той се уединил и на 10 август 1815г. се отправил на път към Небесата. След смъртта му неговият внук Джими Джонсън или Сосхеоуа, продължил делото му като всяка година свиквал хората, за да им пропомня заветите, който неговия дядо бил завещал. Неговите слова били запазени благодарение на усилията на последователите му и станали известни като „Кодексът на Красивото езеро”, който е сърцето на съвременната ирокезка религия.

Библиография:

1.The code of Handsome Lake – Arthur Parker - www.sacred-trexts.org
2.The realm of the Iroquois – Life time books
3.Midwinter rites of the Cayuga Longhouse – Frank Speck
4.Encyclopedia of the haudenosaunee – Bruce Johansen and Barbara Mann

Николай Янков ( Ostoserikeron)

понеделник, 16 февруари 2009 г.

В Чест на Лудият Кон


* Лудият кон участва във всички битки на лакота срещу щатската армия.
* Отказва да подпише какъвто и да е договор с правителството за продажба или отстъпване на индиански територии
* Не присъства на нито един от съветите, които американските политици и военни организират, за да убедят вождовете на лакота и другите непокорни племена да се заселят в резерват
* Разбива армията на генерал Крук при река Роузбъд, а няколко дни по-късно предвожда обединените лакота, шайени, арапахо в разгрома на генерал Къстър при Литъл Бигхорн.
* Отхвърля предложението на Седящият Бик да се пресели в Канада заедно с него и остава в родните си земи.

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Ирокезкото военно дело



Значението на войната при ирокезите

    Много европейци се възхищавали на ирокезите. Но виждали един необясним парадокс. Те били верни приятели, изключително гостоприемни и чистосърдечни хора с красиви ритуали и легенди, както и език, пропит с поезия. В същото време на бойното поле те се превръщали в най-страховитите и безмилостни зверове.
Ирокезите нямали култ към войната подобно на югоизточните народи. Обичали да воюват, тъй като това било основното задължение на мъжа. Воюването развивало уменията и духа на младите. Превръщало ги в зрели хора, познаващи по-добре себе си. Да бъдеш истински воин означавало да проявяваш смелост, ловкост, бързина, воля, остроумие във всеки един миг. Личните умения определяли важността на човек и затова има случаи, в които подобно на колекционер на пощенски марки някой млад воин се отправял на далечен поход само и само да се добере до някой ценен скалп.


   Силните страни на ирокезите

    Ирокезите безспорно се славели като корави воини, но не в това се кореняло надмощието им над другите племена. Те получили немалък тласък от самите европейци. Още от самото начало ирокезите влезли в добри търговски отношения с холандците и разбрали, че единственият шанс да оцелеят при новите обстоятелства бил да притежават, колкото е възможно повече пушки. С мускетите в наличност те можели да се конкурират с белия човек, а не да му бъдат подвластни. Търговията с холандците нарушила равновесието сред племената и везните сериозно натежали в полза на Шестте Нации. Не бива да умаловажаваме и факта, че ирокезите поддържали нещо като постоянна армия, тоест при внезапно нападение разполагали със стотици воини (освен в кризисни периоди, след тежки войни и епидемии). Отвъд Мексико малцина народи можели да се похвалят с такава войска.

   Ролята на конфедерацията по отношение на войната

  След установяване на ирокезката лига ( около 1000 сл.хр.) война се обявявало само след единодушното съгласие на междуплеменния съвет. Този принцип почти сложил край на спонтанните бойни походи, организирани от пламтящите от ентусиазъм младежи. Всеки народ извън лигата получавал възможност да стане нейн пълноправен член и да запази традициите си. При отказ се пристъпвало към следващата стъпка, целяща да запази мира - племето да премине доброволно под лоното на ирокезите. Ако отново последвал отказ, ирокезите просто помитали вражеските селища по-лошо и от най-лютата виелица.
     Ирокезите имали обичая да сломяват силата на някое племе и после да го взимат под свое крило като подчинена група, поставена под владението и защитата на Лигата. С времето тя станала толкова могъща, че белите искали разрешение от нея при сключването на споразумение за закупуването на земя от някое друго племе.
Със заздравяването на Лигата все повече народи били принуждавани да им плащат трибут. Едни от тях, делауерите, били изтласкани от заселниците от родните си земи и впоследствие станали второстепенни или подчинени членове на лигата. След присъединяването им ирокезите се възползвали от влиянието си, за да принудят пенсилванското правителство да прекрати продажбите на уиски, които опропастили мнозина славни делауерски вождове.



     До 1680 година ирокезите заличили от лицето на земята или превзели и асимилирали всички свои съседи. След това се насочили към по-далечните племена – илинои, катауба, чероки. Чероки били техни отдавнашни врагове. Ирокезите намират оправдание за ненавистта си към тях в стари истории, които разказват за подлостта и жестокостта на чероки към техни делегати, изпратени с мир. На един ирокезки отряд му били необходими 20 дни, за да стигне до границите на черокските земи. Заради изтощението от прехода отрядът трябвало да бъде малък и се състоял от най-издръжливите воини. Чероки на свой ред не оставали по- назад и си връщали тъпкано за подобни набези. Обичайно било воинът да тръгне сам, да нанесе удар и да се върне, което неминуемо щяло да доведе до ответен удар. Този кървав омагьосан кръг можел да продължи с векове. Въпреки всичко през 1768г. не без посредничеството на британеца Уилям Джонсън между двата горди и непреклонни народа се сключил траен мирен договор.

  Взимане на пленници и измъчване


  Мъченията били запазена марка за ирокезките народи, а обичаят всявал невиждан страх и неприязън у съседните алгонкински племена. Ирокезите не само познавали изтезанията, но набирането на военнопленници, които да заместят наскоро починали роднини, била основната цел за воюване. Взимането на пленници било за предпочитане пред убиването или скалпирането, а освен смели воини сред пленените имало жени и деца. С тази практика ирокезите вливали свежа кръв във вените на общността и поддържали многочисленост. Трябва да отбележим, че бойните походи винаги протичали по начин, по който да се избегне даването на жертва. Племената ценели изключително много живота на всеки индивид и смъртта на няколко воина се развнявала на провал.

       Смисъл и значение на ритуала по измъчване

    Докато европейците прибягвали до измъчване на пленниците, за да изтръгнат тайна информация или самопризнание, коренните жители имали съвсем друга представа за измъчването. В залавянето на пленник, неговото предварително измъчване, самият акт на мъчение и поставянето на изпитания дори след изтезанията е заложен дълбок смисъл. При ирокезите измъчването било средство на „очистване” на пленника от старата му идентичност и начин на живот, за да бъде интегриран в общността. Тоест това било своеобразно „убиване” на пленника, последвано от неговото възкресяване като нов човек с нова принадлежност. В други случаи измъчването действително целяло да убие пленника, за да му бъде отнета магическата сила или да успокои болните сърца на тъгуващите по загубата на някой свой близък роднина. Тоест нуждата за мъчения при ирокезите била от религиозен характер, а не като форма на публично забавление.

    Как протичали изтезанията?

    Измъчването започвало още с повеждането на пленниците към лагера. Дразнели ги, ругаели ли и ги спъвали. Наранявали крайниците им и особено пръстите на ръцете им. След като пленниците били откарвани в лагера, трябвало да преминат през едно болезнено изпитание, станало известно като „ирокезката пътека”. Въоръжени с тояги, жените на селището се нареждали в две срещуположни редици така, че да образуват пътека между тях. Пленниците трябвало да преминат през пътеката от край до край, докато били налагани по цялото тяло. Оцелелите били предавани на племенния съвет, а оттам ги връчвали на семействата, загубили свой роднина. Те решавали каква ще бъде съдбата на пленника – дали да заживее нов живот като заместител на техен роднина, или да бъде принесен в жертва. И в двата случая обаче пленникът щял да бъде подложен на мъчения. Най-често същинското измъчване се прилагало само върху воините. Децата веднага били осиновявани, а жените и старците преминавали единствено през ирокезката пътека.
    Мъченията на воините се провеждали от жените, загубили свой близък или от младежите на селището. Скърбящите жени имали голяма власт в обществото и по тяхна молба воините неведнъж се впускали в битка за отмъщение или набиране на пленници. Освен това те определяли метода на измъчване на пленника – дали да му се отреже пръст, или да бъде попарен с гореща вода и пр. По всяко време някоя влиятелна личност можела да прекрати страданията на пленника, като изрече думите „важно е за пленника да види утринните лъчи”. Посрещането на утрото можело да означава или че старейшината иска пленникът да стане част от обществото, или че желае да го представи на слънцето и да го принесе в жертва.




Странен парадокс

    По принцип за един воин нямало по-позорно нещо от това да предаде народа си. Воинът ставал воин с пълното съзнание да бъде пленен и измъчван. Но негов дълг бил да покаже истинската си същност и да се смее пред лицето на смъртта дори при най-суровите мъчения. От негова гледна точка мъченията означавали изпитание на волята и смелостта му. Те напомняли за това, че животът му зависи от милостта на други, че неговата смърт е само отложена. Много воини предпочитали смъртта пред възможността да живеят чужд живот. Но защо тогава броят на пленниците, които решавали да започнат на чисто бил толкова голям? За много хора това остава необяснимо.

    Всъщност положението на пленника може да се сравни с това на отправилия се в търсене на видение човек, който в продължение на дни и нощи подлага тялото и духа си на лишения и болка и така се докосва до смъртта. И в двата случая временното съществуване между двата свята предизвиква отваряне на съзнанието и свързване с източници на духовна сила. В действителност с помощта на такива съновидения много пленници приемали участта си като шанс за нов живот и след като били осиновени, ставали предани членове на рода, а след смъртта си били изпращани като всеки друг кръвен роднина. Може би виденията разкривали бъдещия им живот? Това явление може и да се дължи на отношението, което измъчваните получавали не само след като заживеели нов живот, но дори преди и по време на мъченията. Пленниците били отрупвани с дарове. С този акт ирокезите показвали на пленника, че те имат пълна власт над него, над живота и смъртта му, тъй като върху идеята за раздаване на дарове се опирали религиозните и социални структури на обществото. Отнасяли се към пленника като към почетен гост или уважаван сънародник, когото наричали свой „чичо”.
     По време на мъченията враговете му често го окуражавали или му съчувствали, а тези, които не проявявали уважение, били смъмряни от старейшините.


    Съдбата на пленения воин – да живее или да умре?

    Както казахме, пред пленника стояли две възможности и той нямал право на избор. Решенията се взимали предварително от скърбящите семейства. Ако семейството искало да осинови пленника, след изтезанията той бил лекуван и възстановяван, а после заемал ролята на покойния роднина. Според вярването умрелият заживявал нов живот чрез тялото на пленника. От гледище на европейците осиновените били като роби. Това обаче не е съвсем точно, тъй като осиновените се трудели наравно с всички останали и не били продавани или купувани, нито използвани като слуги. Те живеели като всички останали. Ако демонстрирали авторитет и умения, можели да се издигнат политически, социално или религиозно и така да упражняват силно влияние над общността.

    От друга страна, стояла и възможността пленникът да бъде принесен в жертва на слънцето или на духа-покровител на войната Aireskoi. Пожертваният трябвало да издържи на мъките поне денонощие, за да удовлетвори божеството. От него се очаквало да възприеме смъртта си като чест и привилегия. Той танцувал, пеел и празнувал със своите пленители. Разговарял с тях, а в почивките между мъченията им се подигравал и ги предизвиквал и така разкривал несломимия си дух.

    Ето и един конкретен случай, засвидетелстван от бял човек, в който мъчители били хюроните, а не ирокезите.

„Един ирокезки пленник на име Saouandanancous бил докаран в лагера на хюроните. Ръцете му били силно пострадали от сраженията. Нагостили го, след което старецът, който го приел в дома си, го погледнал с видима тъга в очите. Той се надявал ирокезкият воин да заеме мястото на умрелия му син, но след като ръцете му били нелечимо ранени, той му рекъл: „ Бъди силен, синко, и се подготви да умреш като смел воин”. Хюроните добре се погрижили за жертвата. Сърцата им обаче били свити от тъга и съчувствие, тъй като искрено желаели да избегнат смъртта на воина. Жалостта им обаче трябвало да отстъпи, тъй като воинът трябвало да бъде „уважен“ с подобаващи мъчения. Измъчвали го с огън в продължение на 12 часа, като всеки изпробвал свой вариант за предизвикване на болка. В интервалите за почивка пленникът разказвал за пленени хюрони, които заживели сред неговия народ ,или пеел своята предсмъртна песен. След като издъхнал, клетият воин бил нарязан на парчета, които били сварени и раздадени на хората. По този начин те поели духовната сила на умрелия.


    Произход на обичаите

    Ритуалният канибализъм съществувал сред ирокезоезичните народи само до началните години на историческите времена. В по-късните сведения от 17-18 в. никъде не се споменава за подобна практика. Без съмнение мъченията, жертвоприношенията, канибализмът са следи от връзката на ирокезките народи с Мексико. Изследователите на произхода на ирокезоезичните народи са единодушни, че тези етнически групи са дошли като нашественици в териториите, които впоследствие определили за свои земи. Най-вероятно те мигрирали от юг и по пътя се разделили, като едните (чероки) поели на изток, а другите продължили на север към езерата. Докато се заселят трайно в новите земи, ирокезите се раздробили на малки племена, които проляли много кръв в битки едни срещу други. Въпреки новите условия на живот, ирокезите отчасти запазили влиянието си от юг и затова внесли поредица от нововъведения сред местните жители. Те притежавали по-добра социална организация и по-богата култура, която съчетавала в едно красиво и грозно, състрадание и насилие, Добрият брат и неговият Лош близнак – двама братя, родени от една майка.



Н.Я.

1.Pictorial history - Oliver Lafarge
2.Iroquois book of rites - Horatio Hale
3.Indians of the Americas - National Geographic Society
4.The realm of the Iroquois - Life-time books

събота, 7 февруари 2009 г.

Първата среща и краят на свободните времена



    Всеобща заблуда е, че Христофор Колумб открива Америка. Той открива Америка за няколко страни от Европа – Испания, Франция, Англия и Холандия, основните претенденти в надпреварата за земи, злато и търговия. Първите контакти с индианците са осъществени няколко века по-рано. Викингите били първите, които се натъкнали на коренните американци. Техните описания и сведения за „скрейлингс” – диваците – потвърждават за срещите им с представители на алгонкинските племена от горския ареал на Америка. И викинги, и индианци не останали очаровани от тези срещи – за индианците викингите въплъщавали представата им за невиждана грозота – луничави лица, обрасли като храсталаци, светли очи и „горящи“ коси. Викингите пък запомнили индианците като жестоки на вид, със смугли лица, грозни и тъмни коси, големи очи и издадени скули. Отбелязали още, че тези странни на вид хора носели кожени дрехи, лъкове и каменни оръжия и че на драго сърце търгували кожи за парчета мек вълнен плат, който завързвали около главите си. Индианците от своя страна се впечатлили от оръжията на викингите – големи мечове, щитове и метални секири, но това, което истински ги изненадало било мученето на торфинския бик, който придружавал викингите.

    Безспорно този, който отворил нова страница в историята на Америка е Колумб. След пристигането му в Новия свят придошли нови вълни нормани, които изградили свои риболовни зони. Скоро заприиждали френски и холандски кораби, които търсели свой дял от плячката, а испанците, лакоми за злато, се насочили в по-южните части. До един момент срещите между двете раси протичали гладко, даже приятелски. Заселниците научили много от своите домакини за новите условия и как да се приспособят към тях. Местните племена ги научили как да садят царевица, да пекат миди, как да варят боб в земята, така че на сутринта да го заварят сварен, как да правят канута, да използват водорасли за наторяване, да ядат тиква, да пушат тютюн и да ловуват местните животни. Именно тези първи отношение на братство и взаимопомощ стоят зад чествания и до днес в САЩ и Канада Ден на Благодарността. Постепенно обаче напрежението ескалирало. Вълни от заселници заливали бреговете на новите земи и натиквали индианците все по-навътре в континента. Всеки опит за преместване бил съпровождан от много трудности и конфликти с други племена, които възприемали бегълците като заплаха за земите си. Земята под краката на коренните жители все повече се нажежавала, докато в един момент била обхваната от пламъци. Така европейците пряко и косвено променили живота на много племена, някои от които като сиукси шайени, арапахо, поуни, осейджи отишли отвъд Мисисипи и заживели нов живот в условията на прерията.

   Може да се каже, че завладяването на Новия Свят от испанците е история за златотърсачество, докато владението на североизточния район от англичани и французи било въпрос на съперничество в надмощието за търговията с кожи. И французи, и англичани потърсили свои съюзници сред индианските народи. Когато френският пълководец Шамплеин се отправил към Сейнт Лоурънс, за да разшири френските територии, съвсем естествено потърсил подкрепа от околните алгонкински племена, но дори не подозирал колко опасен и находчив враг щял да спечели с тази своя стъпка в лицето на ирокезите. За англичаните не оставало друго освен да се договорят с вечните врагове на алгонкините – конфедерацията на Шестте Нации (ирокезите). Ирокуа имали страхотен усет в политическото и военно устройство и били ненадминати воини. Англичаните дори не предполагали, че техният нов съюзник ще изиграе толкова решаваща роля във войната с французите. Смята се, че този избор предопределил днес болшинството от населението на САЩ и Канада да е англо-говорящо.

      Търговията с кожи, оръжие и алкохол дала преимущество на едни и стъпкала други. Дългите и многобройни войни довели до ликвидирането на много коренни народи и окървавяването на красивите им земи, а тези, които оцелели, били смазани духом. Въпреки посланията за всеобщ мир, които идвали от устата на различни индиански народи, мирът се оказал непостижима цел. Войната придобила други измерения и показала най-грозното си лице.

сряда, 4 февруари 2009 г.

Thanksgiving day



29 Ноември 2008г. Орловият кръг участва с песни и танци в знак на солидарност с честването на Деня на Благодарността в Америка.