вторник, 26 май 2009 г.

Ако не сънуваш, никога няма да си изцяло буден.




Напътствията на Островната Жена - II част


Най-важното нещо по отношение на хората е, че притежават повече от една душа. Светът е изпаднал в беда, защото много хора са изгубили една или повече от душите си. Понякога щом това се случи, вреден дух прониква в теб – дух, който не ти принадлежи – и те подтиква да вършиш безумия, каквито никой трезвомислещ не би сторил. Изгубилият душата си се присъединява към процесията на ходещите мъртъвци. Такива хора не изпитват нищо истинско. Не помнят какъв смисъл носи живота отвъд дребните ежедневни удоволствия и тревоги.
Тук, от тази страна на смъртта и от другата, има много празни души. Има все повече хора, изгубили част от себе си, които не знаят къде да отидат, някои дори не съзнават, че са мъртви. Задържат се около неща, които са им познати или се опитват да вкусят неща, за които са копнели, докато са имали тела.
Това разболява мнозина.Не е никак здравословно да се движиш в компанията на мъртъвци, особено когато не знаеше, че са около теб. Те ще те обременят, ще размътят мисленето ти. Ще бъдеш обзет от чувства, които не ти принадлежат. Тялото ти може дори да приеме симптомите на мъртвеца, който се движи в твоето енергийно поле.
Ние почитаме предците си. Знаем, че те са истинските глави на семействата и затова търсим съвети от тези, които са избрали да останат близо до земята след като умрат. Не никога не правим тази грешка да объркаме „охшкенрари“ ( гладния призрак) с „ониконра“ ( напътстващ и закрилящ дух на почтен човек).
Вашият свят го грози сериозна беда заради загубата на знанието за душата. Ако искате да преодолеете заплахата, трябва да възстановите умението да връщате душите в телата. И също така трябва да запомните и осмислите факта, че след смъртта в нас оцеляват повече от една части, които се нуждаят от различен подход. Някои от душите се нуждаят от сигурно място близо до земята, други се нуждаят да бъдат нахранени с дима на тютюн и печено месо. Някои се нуждаят от това да бъдат насочени към друго тяло. На други трябва да им се покаже пътя за пътеката на ягодите, която води към Небесния свят.
Не можеш да знаеш тези неща само защото си ги чул отнякъде. Единствено можеш да ги разбереш, като отидеш там и сам изпиташ отвъдния свят. Ето защо сънуването е толкова важно. То ни разкрива душата и разкрива пътя на душата към дома ѝ. Чрез сънищата ние възвръщаме знанието за своето свещено предназначение – знание, което сме притежавали още преди да влезем в телата си. Тогава можем да започнем да живеем от своето свято предназначение и да станем едно със силите на творението. Можем още да започнем да общуваме с други членове на нашите духовни семейства, които живеят на други места и в друго време.
Ако не сънуваш, никога няма да си изцяло буден. В света на сенките ходим като сомнамбули. Във вещите сънища ние отваряме очи.

неделя, 24 май 2009 г.

Къстър умря заради греховете ви


Къстър умря заради греховете ви,

Заради всички изговорени лъжи
заради моретата проляна кръв
заради всички нарушени договори.
заради водачите, които имате и сега.


Къстър умря заради греховете ви


заради всички племена, които избихте
заради всички митове, които поддържате живи,
заради земите, които си присвоихте,
заради свободата, от която ни лишихте


Къстър умря заради греховете ви

заради истината, която замърсявате,
заради животите, които ни отнехте,
заради добрините, които си просихте,
заради всичко, което изгубихме

Флойд Ред Кроу Уестермън

петък, 15 май 2009 г.

Напътствията на Островната Жена - I част




Не си истински жив, ако не познаваш своето животно на силата

Ако не сме в досег със своето животно на силата, не знаем как да съществуваме в телата си, не знаем как да ги храним. Всеки човек се ражда с душа-двойник на животно. Тази душа може да се прехвърля от едно животинско тяло в друго, което е хубаво, защото животните често не живеят дълго. Нуждите на животното на силата са и твои нужди. Ако твоето животно е хищник, а ти не ядеш месо, ще се разболееш. Ако твоето животно е бегач, а ти не си помръдваш пръста, ще се разболееш.
С нарастване на силата ти ще срещаш все повече закрилници.Истинският свещен човек, арендиуанен, притежава множество съюзници. Когато не „работят”, те почиват в свещени предмети или в определени области на човешкото тяло. Аз самата съхранявам цели стада животни в слънчевия си сплит. Това е така, защото се нуждая от голям набор помагачи, които да прехвърлям на хора,загубили своите животни, може би поради това, че са спрели да хи хранят, или защото са заживели твърде питомен живот, какъвто отблъсква духа- помощник.
Един от най-бързите начини да повишиш орендата (безлична сила, с която е пропито мироздание) на някой човек е като внедриш животно на силата в неговото тяло. Обикновено правя това, като вдишвам животинска сила в определена област от тялото. Ако животното е хищно, ще го поставя в слънчевия сплит, ако е елен или риба, вероятно ще го вкарам в сексуалния център – това ще го съживи! Ако е ястреб или орел, ще го поставя в областта на челото, защото силата на тези птици е в зрението. Миротворецът поставил точно орела на върха на Дървото на Мира, защото той вижда отвъд реки и планини и може да предупреждава хората за наближаващите заплахи.
Някои младежи все още ходят да търсят видение, да търсят своя „оярон”. Да се уединиш в пустошта, да постиш, да будуваш и да се страхуваш са все хубави неща. Силният оярон няма да безпокои този, който се страхува да го срещне и да претендира за силата му. Знанието идва, когато сме сами с духовете. Но освен ходенето за видение ние получаваме силни послания и спонтанни импулси, докато спим. Може да си мислиш, че ние ловуваме духовете,но всъщност те ловуват нас. Затова те винаги могат да бъдат открити в сънищата.

неделя, 10 май 2009 г.

Островната жена



Островната жена е баба на Моли и Джоузеф Брант. Неведнъж славният водач на моухок, Джоузеф Брант, споделял пред приятели, че в кръвта му тече магическа сила благодарение на баба му. Тя била пленена след атака на един от островите в езерото Онтарио и била осиновена в рода му. Подобни сведения дава и майор Джон Нортън, който е с черокска и шотландска кръв.
Островната жена се появява на бял свят в мрачни времена, когато народът ѝ, хюрон, е разпилян и малоброен, обезкървен от болести, изтощен от безмилостна война с ирокезките им братовчеди – война, насърчавана от алчността на белия човек, жадуващ за контрол над търговията с тогавашното „черно злато“, бобровите кожи.
Още пет годишна я навестява дух-пратеник. Сгушена в тъмното под завивките от кожа, тя усетила присъствието на пантера. Това бил „оярон“ - съюзник от сънищата. Тоя я повел през скованата от сняг и лед гора до замръзнало езеро. Сетне я оставил да види с очите си опасността, която грозяла селото ѝ.
Край езерото вражески нашественици били стъкмили укрития от клони и кожи. Врагоовете боядисвали лицата си с охра и въглен. Главите им били избръснати, скалповите кичури - сплетени и украсени. Лагерували без огън. По първи петли щели да се вмъкнат в лагера като глутница вълци. Следите от снегоходките им идвали от земите на канйенгехака, „народа на кремъка“ или моухок. Когато се върнало от съня, момичето събудило майка си и ѝ разказало видяното от нея. Майка ѝ повярвала на думите ѝ, но мъжете не. „ Тя е твърде малка, за да разпознава вещия сън от измислицата.“ - рекли ѝ те. Тогава майка ѝ я повила в кожи и я оставила в една ловна колиба извън селището. Въпреки това моухок я намерили и я осиновили. Ирокезите градяли обществото си на този обичай по осиновяване на пленници. Приемането означавало смяна на идентичността. То ставало по такъв начин, че приетите отказвали да се върнат в родните си места, дори когато им се удавала такава възможност. Осиновяването се извършвало с церемония, на която духът на починал роднина преминавал в тялото на осиновявания човек. След нея той започвал нов живот, в който заемал длъжността на своя предшественик. Така в Островната жена заживели две души – душата на хюрон и на моухок. Освен това моухок направили от нея „сагуахо“ вълк, тъй като я осиновили във Вълчия клан.
След като от ранна възраст Островната жена проявила заложби на лечител, тя била предадена в ръцете на „ратетшентс“, шаман-сънувач. Шаманът, който я поел, живеел извън селището. Хората го знаели като „Дългокосия“. Истинските имена на тези шамани не се произнасяли гласно без причина, защото хората се боели да не ги призоват напразно. За личността на Дългокосия споменава йезуит на име Лафитю, който бил много впечатлен от битката между него и група черномагьосници, на която бил станал свидетел. Дългокосият отворил дверите на възприятията на Островната жена и ѝ помогнал да стане „арендиуанен“, жена на силата.

Островната жена имала две дъщери. Тя знаела колко значима е ролята на жената в общността и затова искала да направи децата си силни. Карала ги да тичат до пълно изтощение, да тичат във вода или заднешком, да бягат без да шумне или пукне съчка. Когато едната ѝ дъщеря била тригодишна, тя я завела до реката, завързала цепеница около кръста ѝ и я накарала да плува срещу течението. Ако момичето откажело, щяла така да я овика, че да хвръкнат бряствоите кори, покриващи Дългия дом. Но тя знаела, че суровостта трябвало да бъде в мярка. Ако изплашиш или нараниш едно дете, то може да загуби сиянието на душата си. Ще започне да гледа с онзи празен поглед на човек, загубил жизнената част от себе си.

Постепенно Островната жена изградила дълбоко уважение сред своите съплеменници. Всеки се слушвал в посланията, които чувала и виждала насън. Когато сънувала приближаващ боен отряд, воините се въоръжавали и я питали къде да спретнат засада. В гладните зими тя пътувала, преобразена като вълк, за да намери стадата елени и да даде на ловците точните им местонахождения. Моухок са могъщ народ, но не многоброен. Смъртта дори на един човек се считала за трагедия. Те обаче оцелявали, защото сънували истински.

Натискът върху сънувачите нараствал, защото белите заселници изтласквали индианците навътре към континента. Бобърът вече бил на изчезване, еленът също, а горите пищели от звъна на секирите и трионите. Всички надежди били отправени към хората на силата. Островната жена потърсила в съня си напътствия от друг мъдрец, по–вещ от Дългокосия. Той ѝ разкрил, че при тях ще дойде мъж, който ще се бие за тях като за собствения си народ. Човек, който ще познава пътищата им, който ще излъчва сила около себе си. Той ще танцува с тях, ще пее с тях и ще опознае жените им. “ Когато се появи, той ще има бяла кожа, но вие ще го направите свой.” Този човек бил Уилям Джонсън - британски барон и суперинтендант на краля с дива, стихийна природа, която само Моли Брант успяла да усмири.
Уилям Джонсън наистина станал един от моухок. Той е от малцината, може би единственият британски пълководец, който предвождал войската си, облечен с част от регалията на индиански воин. Но дори неговата силна личност не можела да предотврати черните облаци, които се стелели над индианските земи. Същинският геноцид над местните започнал, когато английският генерал Джефри Амхарст разрешил използването на заразени с шарка одеяла. Племената се топели като пролетен сняг. Джонсън виждал как мнозина негови индиански събратя умирали не на бойното поле, а от болести. Всеки ден му се налагало да оставя черни вампумени мъниста върху гробовете им. Отивали си старейшините и пазителите на вярата, а с тях си отивала всяка надежда за спасение.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Из "Тайните пътеки на северноамериканските индианци"




Част първа

    Бях смаян от вида и думите на излъчващия спокойствие старец, седнал с кръстосани крака насред обляната от слънчева светлина прерия. Беше облечен, както обикновено, с черна каубойска шапка, избледняла жълто-лилава раирана риза и дънки. Откъм лявата ни страна вятърът полюшкваше листата на тополите.
Затворил очи, с лице прорязано досущ като канаристите “Бед Лендс” в Южна Дакота, но без излишно напрежение по него и протегнал ръце напред с умолително обърнати нагоре длани, той пееше меко, мелодично, с учудващо силен глас без да обръща внимание на заобикалящата ни среда. Той кимаше продължително, докато слънчевите отблясъци падаха върху неговото бакърено червено чело, високи скули и класическата за прерийните индианци извивка на носа.

       Изглеждаше сякаш бе забравил за мен, но това беше напълно разбираемо, като се има предвид, че случшащото се беше лично между него и неговия Създател, Уакан Танка. Не беше запалил клонките, струпани пред него, при все това на четвъртото изпяване на песента те пламнаха от само себе си. Клонките запукаха и когато миризмата на мускус достигна до мен, очите му рязко се отвориха. За момент се вторачи безизразно в огъня, а после прокара дясната си ръка над пламъците. Димът пожълтя. Повтори движението още веднъж и димът стана черен. На третия път се оцвети в бяло, а на четвъртия в червено.

      Знаех, че това са свещените цветове на четирите главни посоки, даряващи Лакота със своята сила и мъдрост. Но как и защо бе направил това? Бях наблюдавал всяко негово движение, а не видях да слага нищо в огъня, с което да промени цвета му. За момент престанах да мисля за това, защото от всички страни заприиждаха птици и животни, и то такива, които от край време са врагове един на друг- една лисица, семейство еноти, няколко катерички и мармоти, язовец, четири врани, два ястреба, врабчета и чучулиги – всички те, напълно несмутими от огъня или другите животните, стояха до него в очакване да свърши.

    Разноцветният дим се материализира във въздуха над главата му и в следващия миг Подиграващият враните вече беше пременен в стара, боядисана в синьо лакотска бойна риза, с ресни и кичури коса по нея. От ръцете му капеше синя боя и лицето му беше плътно боядисано. Отново запя. Четири струйки цветен дим проникнаха през върха на главата му, а после се показаха от средната част на тялото му. Насред издигащия се дим се появиха пера от черен орел и бавно се завъртяха. Появиха се и тополови листа, които бяха дали на индианците от равнините идеята за строежа на техните типита. Подиграващият враните се пресегна и хвана няколко от перата, при което димът се изви като вихрушка. После докосна всяко животно по главата и поговори с него на лакотски. Не след дълго животните се разотидоха, огънят угасна, а бойната риза и боята се изпариха. Отново носеше избледнялата си карирана риза и каубойска шапка. 


   Той погледна към мен, сигурен, че ще съм загубил ума и дума.

- Те ми носят послания от Уакан Танка и Посоките – каза той, сякаш беше нещо напълно обичайно и добави – послания, от които моят народ има нужда, за да се подготви за бъдещето.

Поклатих главата, но не защото не вярвах на очите си. И бездруго вече бях виждал този човек да извършва невероятни неща. Той беше истински чудотворец, иначе казано, той бе необикновен канал или проводник, през който Уакан Танка твореше чудеса, въпреки че Подиграващият враните не ги смяташе за такива. Той обичаше да казва, че когато Творецът действа, то не е нищо повече от спазване на дадено обещание. Истинско чудо би било Той да не направи това, което е обещал, че ще направи.