сряда, 31 март 2010 г.

Тринайсет луни



Уил Купър, в тежък момент осиновен от индианците чероки, се връща назад в годините, за да спаси от забрава магическия свят на миналото...

Изключителен разказ за един мъж, любовта му към една жена и страстното търсене на дом и смисъл в живота по време на много драматичен период в американската история. Още като започнах да чета ръкописа, бях изцяло погълната... Загубих представа за времето, не можех да върша нищо друго, толкова завладяващ е въображаемият свят на Чарлс Фрейзър, създаден от красотата на езика, напрежението и страстта...
Кейт Медина

"Разтърсващ, драматичен, неочакван и запомнящ се роман."
Newsweek

"Тринайсет луни" е еталон за литературата на 21-ви век.
Еталон от най-висша класа."
Varity Fair

"Ако трябва да умреш утре, как ще прекараш времето - като възхваляваш Сътворението или проклинаш Бога?"

Нанатазис



В продължение на 8 години авторът е министър на правителството на Квебек. Принадлежащ към деловия свят, той е магистър по държавна администрация от университета Лавал. Неговият интерес към политиката, социалните, интелектуални и икономически проблеми е отразен в тази особено актуална приказка за невероятните способности на индианското момиче Нанатазис, узнало с изненада как живеят нейните братя - хората извън собствения й, непознат за тях свят на забаравени стойности.

Продължавай напред



Тази му книга е далеч по-въздействаща и вдъхновяваща от Великолепната четворка, която също е ценна, но е някак по-статийна или да речем публицистична.

Джоузеф Маршал представя непреходния мироглед на племето Лакота с голямо умение и сила.

Мериан Уилямсън

"Авторът улавя вярванията, ценностите и мъдростта, поддържали племето от незапомнени времена. Хората от всички култури ще открият ценни уроци във всяка от историите."

Уилма Менкилър

"Трудно се намира разказвач, който същевременно да е и лечител."

Клариса Пинкола Естес

автор на "Бягащата с вълци"

Великолепната четворка



Какво прави един лидер истински? Грубата сила и принуда? Или способността да убеждаваш? Не всички култури дават еднакви отговори на този въпрос. Тази книга привлича вниманието ни към едно общество, което има своя уникална, много успешна концепция за лидерство: племето лакота (западните сиукси) от времето преди резерватите. Макар лакота да не се подчиняват на европейския модел на управление, те раждат прославени и почитани лидери, сред които Седящия бик, Червения облак и Лудия кон. Разглеждайки житейския път на Лудия кон, Джоузеф Маршал – сам той потомък на лакота, дефинира качествата на характера, които предците му ценели у своите лидери. Той свързва тези убеждения на лакота с природния свят и със силата на числото четири, което откриваме навсякъде около себе си: четири посоки, четири сезона, четири стихии, четири етапа на живота, четири велики добродетели – Великодушие, Сила на духа, Смелост и Мъдрост. Маршал показва, че философията на коренното американско население за лидерството е не само приложима в днешния свят, но и необходима; защото лидерството чрез личен пример е по-силно от властта.

За автора
Джоузеф Маршал III е роден в резервата на сиуксите Роузбъд в Южна Дакота и е отгледан от родителите на майка си. Той е историк, преподавател, познавач на индианските занаяти. Работил е като технически съветник и актьор в няколко филма, включително „Завръщане в Лонсъм Дав“, номиниран за наградата „Еми“. Носител е на Хуманитарната награда на Уайоминг. Книгите на Маршал са преведени на седем езика. На български език е издадена „Продължавай напред: Изкуството на постоянството“ от ИК „Кибеа“, (2007). Сред книгите му са „Пътуването на Лудия кон: една история на лакота“, „Нравите на лакота“, както и сборници с разкази и есета).

неделя, 28 март 2010 г.

Лакрос - малкият брат на войната



Лакросът се счита за най-стария северно-американски спорт. Той е бил част от религията на индианците и често се е практикувал като средство за разрешаване на конфликти, лекуване и бойна подготовка на мъжете. Сред чероките и ирокезите са съществували редица версии на тази игра с топка и стикове. Чероките са я наричали "малкия брат на войната", тъй като са я използвали като бойно обучение. Отборите са наброявали стотици, дори хиляди участници, като често в играта се включвало цялото племе; вратите се намирали на километри една от друга, а срещите често продължавали над три дни. Повечето играчи нямали възможност да стигнат до топката и използвали стика си като оръжие. Някои племена поставяли врати от два успоредно забити в земята кола, но в повечето игри за врата използвали някое дърво или скала. Топките били направени от дърво, еленова кожа, изпечена глина или камък.

Шестте ирокезки племена, населявали южната част на днешния щат Онтарио и северно от днешния Ню Йорк, наричали своята игра "багатауей" или "теуараатон". За разлика от други области, там играта била много по-организирана. Отборите наброявали между 12-15 играчи, а вратите се намирали на разстояние 36 метра една от друга. При някои племена, играчите използвали по две пръчки. Понякога отборите били смесени – от жени и мъже, макар че на някои места жените имали своя разновидност на играта.

Най-вероятно, първите европейци, видели играта „багатауейа” били френски пътешественици. Приспособленията, с които играели индианците, много им заприличали на епископски жезъл (на фр. la crosse) и това име се запазило до днес. Еволюцията на индианската игра към съвременния лакрос започва през 1636г., когато йезуитският мисионер Жан де Бребоф описва играта на племето Хурон, населявало територията на югоизточно Онтарио, в днешна Канада. По това време, играта вече била позната сред 48 племена, пръснати по земите на днешна южна Канада и САЩ. В края на XVIII в., играта се разпространила и сред френските заселници.

В началото на XIX век, играта вече се практикувала от повечето европейски заселници в Канада. През 1844 г., Олимпийският клуб на Монреал организира среща между отборите на европейците и местните индианци. Подобни „мачове” били организирани също и през 1848 и 1851 г.

Първите стъпки към промяната на играта и превръщането й в истински организиран, съвременен спорт, прави монреалският клуб по лакрос (MLC), създаден през 1856 г., който издава първите написани правила. Зъболекарът Джордж Беърс от MLC редактирал правилата през 1867 г. В тях, той определял броя на играчите (12), въвел е термини като гол, точки, защитна точка , първа защита, втора защита, трета защита, център, трета атака, втора атака, първа атака, гостувания, домакинства. Беърс, който днес наричаме "бащата на лакроса", заменил и натъпканата с косми топка от еленова кожа с гумена и проектирал стика, така че да бъде удобен за улавяне на топката. Канадската национална асоциация по лакрос, която била създадена през 1867 г., бързо възприема новите правила. Същата година, отборът на индианците от племето Каугхауага прави турне в Англия, където изиграва мач пред Кралица Виктория. Спортът бързо добил популярност в Бристол, Челшър, Ланкашър, Лондон, Манчестър, и Йоркшир и не след дълго, през 1892 г., се създава Английският съюз по лакрос.

Първият мач между жени е през 1890 г., в училището „Св. Леонард”, Шотландия. Въпреки че през 1914 г., във Вирджиния има опит за създаване на женски вариант, едва през 1926 г., Розабел Синклер организира първия женски отбор в Съединените Щати – в училището “Брайн Маур” в Балтимор, Мериленд. През 1890 г., била създадена адаптирана версия за жени, която се превърнала в предпочитана игра през пролетта, докато през есента дамите играели хокей на трева. По твърдост, мъжкият лакрос много се доближава до хокея на лед, докато лакросът за жени е заимстван от хокея на трева, където физическият контакт между играчите е забранен. През 1901 г., англичанката Констанс M. K. Епълби представя хокея на трева пред американките; тя работи като учител по физическо възпитание и преподавала тази игра в редица училища по време на летни лагери. Тя взела активно участие и в утвърждаването на женския лакрос. Щатската асоциацията по лакрос за жени (USWLA) била основана по време на организиран от нея лагер през лятото на 1931г. Американската женска асоциация по лакрос управлява спорта на колежанско и клубно ниво до 1981 г., когато NCAA слага началото на негов национален турнир за жени.

Лакросът е включен в олимпийските игри през 1904 г. (Сейнт Луис) и 1908 г. (Лондон). Участвали само три страни – Канада, Англия и САЩ, като и в двата турнира, Канада печели златото. Лакросът е демонстрационен спорт на ОИ през 1928, 1932, 1948 и 1980 г., като демонстративни срещи се провеждат и на Игрите на Британската Общност през 1978 г. (Едмънтън) и 1994 г.(Виктория).

През 1967 г., Международната федерация по лакрос (ILF) провежда Световно първенство за мъже. Две години по-късно, през 1969 г., се провежда и Световното първенство за жени.

Днес играта се радва на все по-голяма популярност и печели привърженици в цял свят.

вторник, 23 март 2010 г.

Нападателни тактики на ирокезите - II част




* Съпоставка между военното дело от предисторическия и историческия период

Като се вземат предвид промените в укрепленията, обединението на племената в съюзи и конфедерации, находките, говорещи за ритуален канибализъм, и пълните със стрели погребални изкопи, може да се каже, че през предисторическия период войната е била широко разпространена в североизточната област. Тя играела важна роля, не само защото осигурявала слава, чест и възмездие, но и защото се приемала като вид ритуално свещенодействие. Битките дарявали воина с ценни качества. Воюването ускорявало съзряването на младежа и го учело да бъде безстрашен, уверен, търпелив и непреклонен. Затова коренните жители имали естествена нужда да се съревновават помежду си, участвайки в битки, и така да изпитват своите и противниковите умения и сили.

Обичайно ирокезките бойни отряди за атака наброявали от 5 до 20 мъже. В по-мащабни нападения можели да участват от 100 до 500 воини, като макар и рядко се случвало броят им да надвиши 1000 души. Внезапните нападения и засадите били важна стратегия както за малките, така и за големите отряди. Често били атакувани по-малобройни вражески групи, като се разчитало на численото преимущество. Воините били въоръжени преди всичко с лъкове, бойни тояги и ножове и често носели дървена броня пред тялото. В началото на атаката ирокезите използвали своето оръжие за далечно нападение – лъковете, а после се приближавали, за да влязат в ръкопашен бой. Убивали или пленявали колкото е възможно повече врагове, докато не обърнели останалите в бягство или не ги принудели да се предадат.

Изследователят Тригър смята, че при нападения над селища, когато бойните отряди и на двете страни били големи (над 100 души), сражението придобивалo повече ритуален характер. В тези сблъсъци противниците се нареждали в линия, на известно разстояние един от друг, изстрелвали стрели или влизали в ръкопашен бой. След няколко смъртни случая и наранявания обаче съперниците се оттегляли и всяка страна взимала със себе си пленниците, които е успяла да залови.
Все пак наличните сведения не са достатъчни, за да потвърдят, че този тип ритуални битки е бил характерен за традиционното военно дело на ирокезите. Напротив, основна цел и грижа на ирокезката война били пълната победа над врага и придобиването и опазването на територията. Това се потвърждава и от думите на ирокезки воини от ХVІІ и ХVІІІ век, които определяли войната като борба за „всичко или нищо”; воювало се до пълно поражение на противника или до тяхната собствена гибел.




С настъпването на историческия период войните продължили, но с нови технологии, които коренните народи усвоили най-вече посредством търговията с кожи. През ХVІІ век ирокезите, за разлика от другите племена, получили лесен достъп до стоки от холандските търговски пунктове и до 1640 г. били изцяло снабдени с железни оръжия и пушки. Видът на използваните от тях нападателни тактики зависел изцяло от конкретната ситуация и характера на отбраната, но най-общо могат да се отличат два типа специфични тактики за периода 1640–1700 г. Те са класифицирани и определени като пряко (директно) нападение и непряко (индиректно) нападение.

* Преки (директни) нападения

През 40-те години на ХVІІ век се разпространила вестта, че ирокезите използват голям брой воини (от 200 до 1000 души) в съгласувани, масови нападения над хуронски селища и френски пунктове. Това били непосредствени, преки атаки, които целели проникването през външната отбранителна стена на селището или укреплението чрез флангово щурмуване на един или няколко подстъпа. Логично се предполага, че нападателите са се стремели към най-слабите части от отбраната на врага. Целта на тези нападения била да се достигне възможно най-бързо външната стена на укреплението, за да се намали военният обсег на вражеските стрелци. Военният обсег е откритата част пред укреплението, която позволява на бранителите да стрелят безпрепятствено. Този тип нападение е много труден и меко казано рискован, защото нападателите са изложени на постоянен обстрел, докато изминат разстоянието до селището. Едно добре защитено селище е способно да нанесе големи поражения на противника, още преди той да е достигнал основите на укрепения периметър.


Един от начините да се намали броят на жертвите от страна на нападащите бил максимално бързо да се достигне, прехвърли или пробие палисадната стена. Веднага щом достигнели до нея, част от воините започвали да стрелят през пролуките, докато други се опитвали да сцепят външната стена в основата. В това начинание желязната томахавка била многократно по-ефективна от томахавката с кремъчно острие и играела ключова роля за по-бързото събаряне на палисадите. Веднъж пробили, воините се втурвали да убиват или залавят врага. По подобен начин през пролетта на 1649 г. армия от 1000–1200 ирокези предприела изненадващо нападение срещу две селища на хуроните – Сейнт Игнейс и Сейнт Луис. Ирокезите се промъкнали през нощта и нападнали най-слабата част на палисадата. Напълно необезпокоявани, поради липсата на стража, нападателите бързо пробили стената и селището било превзето почти без съпротива. При тези атаки били избити и пленени 380 хурони, а много от тях минали в лоното на ирокезите.

Друг фактор, допринесъл за успехите на ирокезите е голямото количество огнестрелни оръжия, с които успявали да се снабдят. Мускетът имал предимство пред традиционния лък в два аспекта – психологическия шок и поразяващата сила.
Психологически погледнато, огнестрелното оръжие излъчвало мощ поради тътена, дима и щетите, които нанасяло, и това съответно засилвало увереността у този, който го използва. При племена, незапознати със съществуването на огнестрелно оръжие, шокът и паниката били съкрушителни.
Друго преимущество на пушката по време на битка била силата на поразяване. Дървена броня, с която воините се предпазвали от стрели, била неефективна срещу куршумите на мускета. Традиционната техника „отбягване на стрелата” също не работела. В типична война бойците се опитвали да избегнат стрелите като преценявали времето на пускане на стрелата или следели нейния полет. Куршумите обаче не можели да бъдат проследени. Не на последно място, мускетите били ценни и с това, че биха могли да пробият външните стени на палисадата и най-вече горната част, която подкрепяла платформата и имала само един ред колове.

Съществен недостатък на директния щурм бил голямото количество жертви, което се давало при един концентриран и бдителен враг. В нападенията, които ирокезите провели през 40-те години на ХVІІ век, те не взели предварителни предпазни мерки, например щитове. В резултат на това претърпели големи загуби, които така силно повлияли върху числеността на населението им, че през 1658 г. йезуитите отбелязали, че то „се състои повече от чужденци, отколкото от местни”. За щастие, ирокезите имали либерална и сполучлива политика на “осиновяване” на чужди народи, която им позволявала да компенсират човешките загуби им давала предимство пред враговете, които не можели да се възстановят така бързо.

За да се предпазят от повторни тежки загуби ирокезите изградили нова тактика. Започнали да строят подвижни прегради и предпазни щитове, наричани мантела, които да бранят воините при придвижването им напред. Използването на щитове не е ирокезко откритие, но до края на 1640 г. малко племена все още си служели с тях, заради неефективността им срещу куршумите на мускета. Ирокезите възстановили употребата им, като ги изработвали от по-масивен дървен материал. За първи път мантелите са описани от йезуити през 1654 и 1656 г. по време на войната между ирокези и племето ири. Те съобщават, че в началните фази на битката, ири успешно отблъсквали атаките, в които нямало мантели или защитни бариери. Въпреки че загубите на ирокезите били много, била предприета поредна атака, този път със защитни приспособления. Ирокезите съградили “подвижна отбранителна палисада” (широка, преносима, дървена стена), която можела да предпазва няколко воини наведнъж и да се използва за изкачване на външната палисада като се положи върху стената. В битката като импровизирани щитове или стълби били употребявани и канута. Така защитата на ири се пречупила и укреплението било разрушено.

В друг случай от 1661 г. група ирокези били нападнати от французи в лодка край Квебек. Ирокезите “взели по две или три парчета дърво, които свързали заедно и носели пред себе си подобно на мантели, като така се предпазвали от яростната стрелба”. Защитени, воините отвърнали на огъня и убили всички французи от лодката, с изключение на един, когото взели за заложник.
Причината, поради която предпазните щитове носели успех на ирокезите, се крие в овалната или кръгла структура на укрепленията на съперниците им. Нещата стоят по съвсем различен начин при укрепления с бастиони и флангови стени, проектирани под определен ъгъл спрямо основната стена, защото по този начин отбраната получава ясна стрелкова линия по фланга. Тоест нападателите са уязвими на стрелба отстрани и в тила, което изключва всякакво предимство на щита. Хуроните били първите, които започнали да строят бастиони в селищата си, а до 1660 г. много от враговете на ирокезите възприели фланговия модел. В резултат на това ирокезите били принудени да разчитат главно на непреки нападения.

* Непреки нападения

Алтернатива на директните атаки били непреките нападения, които носели по-малко риск и съответно по-малко жертви, защото възможността за излагане на вражески огън била по-ограничена. Непрякото нападение може най-добре да се опише като сражение с врага, без проникване в укрепения периметър на съперника. Този начин на воюване може да включва следните тактики: обсада; внезапни щурмове на приливи и отливи; унищожаване на незащитени външни постройки като навеси и плевни, посеви, добитък; отрязване на всякакви пътища за боеприпаси; засада над пристигащи подкрепления или на всякакви воини или жители, оказали се извън обсаденото укрепление.

Непрякото нападение може да прерасне в пряка атака, ако се окаже, че защитата е слаба или в случай, че нападателите съумеят да излъжат противника да излезе от укреплението си и му направят засада. Няколко примера за успешни индиректни нападения са записани в края на 80-те години на ХVІІ век, при които ирокези нападнали френски селища и фортове край езерото Онтарио и в Монреалската част на Сейнт Лоурънс. Форт Ниагара, построен от Деньонвил през 1687 г. по време на похода срещу сенеките, бил мигновено обсаден след оттеглянето на неговите войски. Деньонвил се надявал, че този форт ще насърчи западните племена да нападат ирокезите, като се снабдяват с припаси от него или го ползват за убежище. Разположен в западният край на езеро Онтарио в устието на река Ниагара, той бил дълбоко изолиран в територията на ирокезите и далеч от подкрепленията край Сейнт Лоурънс – факт, който вероятно би възпрял много от военните стратези да построят форт на подобно място. Англичаните и французите докладвали, че ирокезите обсадили форта, откъсвайки го от възможността да набавя припаси от Монреал и напълно го изолирали от заобикалящата го среда. По записки на англичаните обсадата “уморила от глад френския гарнизон, като само един свещеник оцелял”.

Форт Фронтенак имал подобна съдба. През август 1687 г., приблизително 280 ирокези “изгорили къщите и плевните пред форта и взели четирима мъже и една жена за заложници”. Ирокезите също така изпратили отряд от 12 воини по течението на реката, покрай Сейнт Лоурънс, който да пресече пътя на провизиите, очаквани от Монреал. Две френски лодки и няколко канута, пълни с доставки, били нападнати от засада, докато разтоварвали припасите. Убити били 20 френски войници, 9 мъже били взети в плен, а цялата доставка от Монреал – конфискувана.
През есента на 1688 г. трима френски войници и една жена били заловени пред стените на форт Фронтенак от отряд от 40 души, “който дебнел около форта”. Била нападната още една “лодка, пренасяща провизии за форт Катарак (Фронтенак)”. През 1689 г. отец Ламбервил официално докладвал, че фортът е под обсада: “Ирокезите така ни бяха завардили, че не можехме да вземем нито дърва, нито вода и прясна храна”. Никакви запаси не успявали да се прокарат през блокадата на ирокезите. Гарнизонът на два пъти се опитал да разбие обсадата, но ирокезите отблъснали ударите, като убили няколко французи. В следствие от липсата на храна “в гарнизона избухнал скорбут и отнел живота на над 100 души”.

Най-опустошителното ирокезко нападение станало на 5 август 1689 г. срещу френски селища на остров Монреал. То завършило с цялостното разрушение на селото Ла Шайн. Въпреки разнообразието от сведения относно това събитие, се смята, че около 1000 до 1500 воини “изпепелили всички селища от носа на остров Монреал до към левга навътре във Вил Мари (Монреал)“. При тази изненадваща атака ирокезите подпалили селскостопанските полета, всички изолирани постройки и “обградили два форта (Роланд и Реми)”. Френските войници от укреплението в Монреал сформирали отряд от 80 мъже, който да помогне за освобождаването на форт Роланд. Не е ясно в този случай дали ирокезите са подмамили французите да си мислят, че са малък боен отряд, или френския командир, Сюр дьо Ларабейр, бил прекалено самоуверен. В крайна сметка част от бранителите на укреплението били подмамени на открито и покосени от ирокезите. Загубите на французите се равнявали на около 150–200 убити и от 130 до 400 пленени. Учудващо е, че според френския доклад ирокезите не били дали нито една жертва при тази мащабна битка.
Както свидетелстват описанията, отрязването на достъпа до хранителните запаси може бързо да доведе до капитулация на укреплението. Ирокезите са първият засвидетелстван северноамерикански народ, който използвал военната стратегия на атакуване на вражеските хранителни припаси.

Заключение

При хронологическото изследване на ирокезкото военно дело ясно се вижда развитието на тактиките, използвани през периода 1640–1700 г. От всички 237 докладвани нападения на ирокези по време на този период, 100 или 42% са чрез нанасяне на удар на врага покрай водоеми, търговски пътища или неупоменати места и последващо бързо отстъпване. Останалите 137 или 58% са атаки, проведени в близост до вражеските селища. От всички нападения 86 % са непреки атаки, извършени спрямо хора, постройки, добитък и т. н. извън укреплението, а останалите 14% представляват директни нападения върху фортове или укрепления. Анализът на отделните директни атаки установява, че броят на покушенията срещу туземни укрепени селища (16 на брой) е значително по-голям от този срещу евроамерикански селища и фортове (3 на брой). По-голямата част (75 %) от атаките срещу коренни народи били предприети между 1640 и 1660 г., като всички били насочени срещу съседни на ирокезите селища и сродни по език племена. След 1660 г. директните атаки драстично излезли от употреба (само 3 такива случая от 1660 до 1700 г.), за разлика от непреките нападения, които се равнявали на 52.

През този период ирокезите използвали своята нова технология и бойна тактика със страховита продуктивност. Те безспорно имали тактическо и техническо надмощие, а традиционите селищни укрепления на съседните коренни племена не били пригодени да преодоляват новите нападателни стратегии и методи на “народа на разтягащия се дом”. Всяко превземане и унищожаване на вражески селища, заедно с изключително успешната тактика на “удар – оттегляне”, обезсърчавали ирокезките врагове. От своя страна, ирокезите трупали увереност, която все повече се проявявала в битките и причинявала разпръсването или напълното унищожение на цели народи.

Николай Янков

сряда, 17 март 2010 г.

Нападателни тактики на ирокезите срещу укрепени селища на Североизток през ХVІІ век - I част



Дълго време обществената, академична и медийна представа за военното дело на коренното население от американския Североизток се формирала главно от описанията на Британската и Френската армии, чиито войници често си патели в гъстите, негостоприемни гори на американския континент. Така се наложило схващането за “дебнещия индианец”, който стреля под прикритие и прави засади само когато многочислено превъзхожда врага. Макар да е донякъде вярна, тази представа не отговаря изцяло на истината. Според изследователя Даниел Райхтер ”усилията да се намалят смъртните случаи допринесли за утвърждаването на няколко тактики, които европейци и американци считали за продиктувани от страхливост. Това са склонност към засади и изненадващи атаки, неохота за битка в случай на вражеска многочисленост и избягване на фронтални нападения над укрепени места.” Въпреки своя успех засадите не били единствената бойна тактика, която народите от горите прилагали, дори напротив, историческите текстове говорят за големи организирани нападения срещу укрепени селища и фортове.

От коренните народи на Североизток най-добре познат и запазен в традиционно отношение е този на ирокезите. Затова ще се спрем на ирокезките нападателни тактики, които са представителни за начина на воюване на североизточното горско население въобще. Един от най-оспорваните и често пренебрегвани въпроси относно военното дело на ирокезите е този за причините, поради които те воювали. Като цяло преобладават два обособени възгледа – традиционен и ревизионистки.
Според традиционния възглед ирокезите били общество с по-развита от тази на съседните племена култура, което, наред с вродената им войнственост, допринесло за успешното създаване на т. нар. “Ирокезка империя”. Формиран през ХVІІІ-ХІХ век от антрополози и историци като Кадлалдер Колдън, Франсис Паркман и Луис Хенри Морган, този възглед предполага, че развитието на земеделие, уседналия начин на живот и наличието на конфедерация предпоставят по-еволюиралата култура и мироглед на ирокезите.

Ревизионисткият възглед, развит през ХХ век, отхвърля традиционалистичното схващане за вродените качества като мотив за водене на война и акцентира върху подбуди от икономически и културен характер. Според най-популярната измежду по-новите теории главна причина за войните на ирокезите била търговията с кожи. Джордж Хънт, известен с икономическата си обосновка на туземното военно дело, смята, че изчерпването на запасите от кожи в земите им, принуждавало ирокезите да водят войни с други племена, за да си осигурят нови запаси. Съвременните изследователи оспорват това схващане и обръщайки поглед назад с реверанс към ревизионистичния възглед твърдят, че не толкова търговията с кожи, колкото обичаите, мирогледа (разгледан като интегриране, престиж и отмъщение) и технологичния напредък са определящи за подемането на военни действия1.

Във всеки случай и двата възгледа в своите обяснения на причините за водене на война пропускат един много съществен въпрос, а именно – как се е воювало в онези времена. Досега при изследването на военното дело е акцентирано предимно върху видовете укрепления и различните оръжия, без да са правени сериозни проучвания върху начините за нападение. Именно с тях ще се занимае този кратък анализ на ирокезките военно-нападателни тактики. За да бъде проследено развитието на нападението, първо трябва да се разгледа развитието на отбранителните укрепления на Североизтока през късния предисторически и ранния исторически период (ХVІІ век). Обикновено промените в отбранителната тактика предизвикват промени в нападателната и обратно. Двата типа са свързани помежду си и постоянно си взаимодействат с цел по-голяма ефективност.

Усъвършенстване на укрепленията на Североизток

Военното дело е имало важна роля в съставянето на плана на селищата и тяхното устройство. Първоначално селата били малки, разположени покрай значими водни пътища и предполагали наличието на популация с ловно-събирателен начин на препитание. Този селищен план се изменил рязко приблизително около 900 г., когато селата започнали да се строят върху възвишения или далеч от обширните речни долини1. В сравнение с предходните те били по-големи и по-компактни. Тази промяна към по-сгъстени селища и по-защитени места, отдалечени от основните транспортни маршрути, се тълкува като следствие от прииждаща външна заплаха. Смяната на първия тип поселища с втория е документирана от находки, свиделстващи за непрестанно воюване.



Между 1100 г. и 1300 г. повечето североизточни селища били опасани с кръгообразни или елипсовидни палисади (заграждения), а имало и такива с външни изкопи. В определени участъци от отбранителната граница някои били подсигурени с двупластови палисади. Такъв тип заграждения се строяли от два реда огради, разположени на разстояние 2–2,5 инча една от друга. Между отвесните колове на оградите били втъкавани клони, а във вътрешността между оградните стени слагали кора, която да подсили палисадата. В основата на вътрешната стена се поставяли широки дървени трупи за допълнителна опора. Двупластовите палисади били снабдени с платформи за обстрел на нападателите. Находките в Оласко, Ню Йорк, показват, че в повечето случаи само по-застрашените зони, например равните подстъпи, са имали двупластова палисада. По-лесно отбраняемите склонове или проломи били защитени от единични ограждения.

Между 1300 и 1500 г. двупластовите ограждения станали правило за ирокезките селища, като няколко села били с тройни ограждения, а край Бурк е разкрита находка с четирипластова палисада. Допълнителните стени били в отговор на силните нападения, с цел да привнасят повече здравина и сила на огражденията. В случая с находката от Бурк, четирите оградителни линии представляват две отделни двупластови палисади. Това е значително усъвършенстване на отбраната, за строежа на което се изисква голямо количество човешка енергия. На територията на “Оук Хил“ и „Ченс Фейзес” в Ню Йорк, селищата постепенно започнали да се обединяват и така да се разрастват. Тази демографска промяна настъпила в резултат от войните – за да се защитят, отделните кланове и семейства се обединявали.

Малко по малко селищата ставали все по-мащабни и добре укрепени, като това се отнасяло както за ирокезите, така и за техните врагове. Едно от подобренията при укрепленията се изразявало в увеличаване на диаметъра на отвесните колове на огражденията. Така от 6 инча той станал на 24, а при някои находки подпорните стълбове достигали 30 инча. По-широките пръти внасяли повече здравина в двупластовите огради и ги правели мъчнопреодолими препятствия за всякакъв тип нападение.


Първото описание на ирокезка палисада е направено от Жак Картие през 1535 г. във връзка с отбранителната стена на селището Хочелага в Монреал. Картие разказва следното:

“Селото е кръгло и изцяло оградено с дървена палисада в три реда. Постройката има различни слоеве по подобие на пирамидите. Най–ниският ред (външният) се състои от пръти, които са поставени по дължина; вторият ред (междинният) е по–висок и е от отвесно издигнати пръти, а най–високият ред (вътрешният) е от кръстосани дървени колци. Цялото се свързва и завързва здраво, като на височина достига размера на две копия. Има само една врата, действаща като вход и изход и тя може да се залоства. Над вратата и на други места от заграждението има платформи със стълби за изкачване, подсигурени с камъни за защита на мястото.”
През ХVІІ век войните продължавали да бъдат все така интензивни и кръвопролитни, но под влияние на контактите с европейци започнали да се появяват нововъведения в отбраната. Различни описания на французи и холандци разкриват, че в укрепените селища на хуроните имало платформи, които функционирали като наблюдателници, наричани “ондакуа”. Ондакуа били осигурявани със запаси от камъни, които били хвърляни по нападателите, и с големи количества вода в случай на пожар. Споменава се и за строенето на по-малки укрепления в близост до землищата с насаждения, с цел да бъдат предпазени жените и децата при появата на неголям вражески боен отряд. Според френски описания палисадите на някои хуронски селища достигали височина от 15 до 35 фута. Входовете били добре защитени и по време на атака се блокирали от тежки прегради. Преградите имали зигзагообразна структура, която принуждавала всеки вражески воин, които се опитвал да влезе в селището, да се придвижва настрани, “с рамото напред”. Бранителите можели да се движат във вътрешността между двете стени на палисадата, да се изкачват или спускат ниско до земята по външната стена, като през пролуки в нея обстрелвали със стрели нападателите. Всички описания и археологически находки изтъкват факта, че структурата на укрепленията при активна защита е можела да издържи на всеки нападателен щурм. Дори европейците със своите аркебузи не съумявали да пробият дебелите палисади.




Слабо място на укрепленията била тяхната податливост на пожар, тъй като били строени изцяло от дървен материал. Именно това сполетяло ирокезкото селище Стадокона, атакувано от тоудеманите през 1533 г. Те изненадали спящите ирокези от Сейнт Лоурънс и запалили огън покрай палисадата, а когато ирокезите побягнали да се спасят, изклали всички, с изключение на петима, които някак успели да се изплъзнат1. Извън този конкретен случай, селищата обикновено успявали да неутрализират огнената стихия. Успешното потушаване на пожара зависело от адекватното снабдяване с вода, така че описанията на ирокезки и хуронски укрепления споменават за удивително количество от водни запаси, разпределено върху платформите на външната палисада. Също така селищата в близост до големи водоеми се възползвали от тях и прокарвали улеи между всяка двойка палисади, с което гасенето на евентуален пожар се улеснявало значително.
Освен главните селищни укрепления, се правели и по-малки, временни укрепления за лагеруващи на чужда територия военни отряди. Те служели за убежища на воините при вражеско нападение или преследване. Самюел Шамплейн описва две такива временни укрепления от времето на походите си срещу ирокезите през 1609 и 1610 г. Укрепените им основи били кръгообразни или овални и обикновено имали само една палисадна стена.
До 1640 г. няколко от ирокезките племена започнали да заимстват елементи от европейски тип укрепления и да ги прилагат в своите селища. През 1636 г. французите посъветвали хуроните да „направят своите укрепления квадратни и да подредят коловете в права линия; така с помощта на четири малки кули в краищата, четирима души с аркебузи или мускети да могат с лекота да защитят цялото село”. Хуроните възприели квадратния или ромбоиден дизайн на палисадата наред с ъгловите кули, наричани още бастиони, чрез които стрелците профилирали стрелбата си в точно определена посока.


Ирокезките селища също започнали да заимстват от европейските фортове. През 1660 г. селището Гандаоагуе на мохоук имало двустенна палисада с трапецовидна форма. Едната порта била с вътрешна преграда. През 1685 г. при Соулт ирокези защитили селището си чрез петоъгълна палисада с пет бастиона, единият от който е бил снабден с осемфунтово оръдие1. А през 1693 г. селището на онондага било укрепено с три отделни палисадни стени с осем бастиона. Очевидно е, че контактът с евроамериканските колонизатори е повлиял на туземните методи на конструиране, също както новите бойни тактики и оръжия разширили пределите на традиционната отбрана.


четвъртък, 11 март 2010 г.

Седемте видения на шамана Бизоновата Шатра



Една от най-автентичните и сурови книги за връзката между човек-свят-сили сред северномаериканските народи от прерийите. Лично за мен тя е много вдъхновяваща и поучителна, а всеки, който я прочете, ще разбере, че да станеш шаман изисква освен призвание, много твърдост, воля и отрешение.

Издадена е през 2004 от Изток-Запад със съдействието на Орловия кръг.

„Седемте видения на шамана Бизоновата Шатра" е автентичен разказ за живота на воин и шаман от класическия период на индианската прерийна култура. Събитията са предадени от легендарния духовен водач и лечител от племето гро вантр Бизоновата Шатра (1802-1886) на неговата дъщеря - Жената Змия, като на част от тях тя самата е очевидец. В началото на 40-те години на двадесетото столетие Фред Гоун, образован гро вантр, записва спомените на Жената Змия. Десетилетия по-кьсно Джордж Залавящият Коне, също гро вантр, уредник на Музея на прерийните индианци в Коди, Уайоминг, редактира записките на Гоун и ги публикува, като написва и вълнуващ предговор към тях. Така мистичните видения на някогашния индиански шаман, донесли му военни успехи и изключителна лечителска дарба, славата на пророк и привилегията на пазител на племенните светини, се разкриват пред днешния читател. Те носят полъха на една отминала епоха, но сьдържат и вечната човешка жажда за постигане на връзка със силите, стоящи зад границите на видимия свят.

вторник, 9 март 2010 г.

Ти и Земята сте едно


За индианците не се знае кой знае колко. Част от представите на хората затова как са живели индианските племена са си останали на на нивото от романите на Карл Май или на черно-белите уестърни. Иначе всички знаят, че индианците пушели лула на мира, носели пера и завършвали изречението с "Аз казах". Именно това се опитва да промени книгата на Любомир Кюмюрджиев "Ти и земята сте едно" (изд. "Изток-Запад").

Интересното е, че за пръв път на български език се публикуват автентични изказвания на мъже и жени от десетки индиански народности, обитаващи териториите на днешните Съединени щати и Канада. Някои от тези послания са дошли от миналото - от времената на военните походи и лова на бизони, докато други отразяват вижданията на съвременни интелектуалци, политици и духовни наставници от народите лакота, ирокези, оджибуей, лъмби и др.

"Винаги помни, че най-доброто време за молитви е, когато пътят ти стане труден и суров", учи Вървящия С Жарава В Ръцете традиционен лечител и духовен наставник от племето лакота.

Любомир Кюмюрджиев посочва, че си струва повече хора да се докоснат до тези мисли. Сред текстовете в книгата има разсъждения и откровения, третиращи живота и смъртта, религиозните вярвания, свободата, човешката душа и мира. Изказванията са допълнени от поговорки, притчи, текстове на песни и снимки.

"Всичко на тази земя си им предназначение, всяка болест - билка, която да я излекува, а всеки човек - своя мисия. Това е индианската теория за съществуването."

И накрая - не е нужно човек да бъде пристрастен към индианците, за да разбере в какво са вярвали.

http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2004/02/19/70433_za_horata_i_vsichko_ostanalo/

четвъртък, 4 март 2010 г.

из "Шаманизъм" на Клаус Мюлер



Душевното пътешествие на шаманите по принцип съответствало на „света на сънищата“ при обикновения човек, но с тази разлика, че се осъществявало  контролирано  и според съзнателно взето волево решение. По тази причина шаманската дейност била характеризирана като „сънуване“, а самите шамани като „унесени“ — например при племената на андаманите. Един стар шаман от племето шипая (Североизточна Бразилия), който предоставял длъжността си на свой ученик, обяснявал това с думите, че „му предава съня си“, фактически шаманите често контактували със своите духове — помощници и закрилници по време на сън; тогава те получавали важни указания за някое предстоящо събитие, а също така препоръки, съвети или наставления.

Следователно шаманите притежавали преди всичко  посреднически функции  между отсамното и отвъдното, между хората и свръхестествените сили, между живите и мъртвите (прадедите). Това било задължително за съществуването изобщо, защото двата свята образували едно неразривно цяло, като въздействията на правилното и погрешното поведение никога не се ограничавали само върху едната половина, а винаги влияели и върху другата, т.е. върху цялата природа с нейната „отвъдна основа и заден план“, което от своя страна отново предизвиквало съответните противоположни реакции в непрекъснато сменящата се и влизаща в отношения действителност.

От тази космологична особеност се появявали и съответните задължения на шаманите. Главната им задача било  лечението : при това не на безобидни наранявания, плод на обикновено невнимание, а на тежки, жизненоопасни и предимно  психически  страдания, предизвикани от магия, душевно разстройство и в последна сметка от някаква вина. Тези състояния най-напред се нуждаели от диагноза. Шаманът изпадал в транс — по своята същност изкуствено предизвикано сънно състояние — и изпращал душата си или своите духове помощници, които да го осведомят за вида на болестта, точната й причина и за онзи, който я е предизвикал. По правило отдавали значение само на една от трите посочени възможности. В зависимост от резултата шаманът избирал съответната терапия. Ако според диагнозата болестта била причинена от „чуждо вещество“ в тялото на пациента, той допирал устни до съответното място и „изсмуквал“ субстанцията, без да наранява кожата. В Северна и Южна Америка той предварително масажирал мястото наоколо, натривал го със слюнка или го „дезинфекцирал“ чрез обдухване с тютюнев дим, докато за самата „екстракция“ използвал дървена тръбичка или костна цев. Накрая показвал намереното: камъче, тресчица, трън, насекомо, червей или малко черно гущерче. Ако в тялото се бил вселил дух и завладеел душата на пациента, така че последният страдал от психически разстройства, наричани най-често „обладаване от духове“, шаманът прилагал средства за тяхното прогонване. Той се опитвал да изгони духа или чрез вдигане на шум (например със звънчета, един твърде разпространен метод), или предоставял прогонването на своите помощници.

От шамана се нуждаели най-често, когато някой пожелаел да върне душата си, която след напускане на спящото тяло била заблудена и попадала във властта на магьосник или зъл дух. В подобни случаи болният или изгубвал съзнание, или се държал напълно разстроено, сякаш „извън себе си“. Тогава имало нужда от спешна намеса, за да не се отдалечи душата прекомерно и изобщо да не бъде открита, т.е. похитителите да не придобият особено предимство. Шаманът отново изпадал в транс и изпращал собствената си душа — обикновено придружена и от други духове помощници — да проследи отвлечената, да я измъкне от разбойниците и да я върне обратно. Основната работа най-често се поемала от духовете помощници. Те откривали пътя, грижели се за закрилата на шамана (респ. на неговата душа) и водели битката с похитителите. Ако предприетата акция била успешна, шаманът приютявал спасената душа в дрехата си или за по-сигурно я поглъщал, както при тунгуските племена от долното течение на Амур. Когато се завърнел обратно, той вдъхвал душата в главата на болния. В Южна Америка използвали за целта бамбукова тръбичка, която шаманът вкарвал в ухото на пациента.
За душата на човек с по-слаб организъм — и следователно повече изложен на опасност — сибирските шамани използвали по-особени защитни мерки. Те или я съхранявали в свои „душевни хранилища“ — например малки торбички, които носели със себе си, — или я скривали в защитени места из околността — в някой хълм, дълбока планинска или подводна пещера, но при по-тежки случаи ги пренасяли в отвъдните територии на своя клан, обитавани от мъртвите шамани и там я поверявали на съхранение при някой дух закрилник.

От профилактична гледна точка често действали така и с душите на малките деца — с надеждата да намалят високата детска смъртност. При това на „малките“ души не липсвало нищо. Те живеели в скривалището си като в златна клетка и под грижите на добронамерена майчинска духовна сила; могли с удоволствие да играят с кукли и с много други неща; помислено било за всичко. Оставали на скрито, докато премине опасността. А това могло да продължи с години, също както и при възрастните. Някои получавали обратно душата си едва при навършване на двадесет или тридесет години, или дори по-късно. Колкото повече души закрилял един шаман, толкова по-голям авторитет имал сред съплеменниците си. Нанайските шамани от долното течение на Амур дори до осемдесетте години на XX в. се гордеели, че в продължение на десетилетия съхранявали и наричали по име стотици души — сред които и на живи хора, като по този начин запазвали здравето им. Обстоятелството, че през това време засегнатите не умирали или не изпадали в състояние на трайна кома, се дължи на факта, че техните души не били истински изгубени и попаднали под властта на зли духове, нито пък били неправилно изпратени по време на погребалната ритуална церемония и съответно недопуснати в царството на мъртвите. Връзката с тялото им се запазвала с помощта на шамана. При това пространството и времето съвсем нямали толкова ограничаващо значение, доколкото поради спиритуалитичната си същност свободните души не се влияели от споменатите две  отсамни  меродавности. Те могли едновременно — и неедновременно — да бъдат както тук, така и там. Понякога се появявала и по-конкретна представа: във вид на някакво светещо влакно, което свързвало от дистанция душата и тялото. Но можели да го видят единствено шаманите и ясновидците.

Към главните им задачи се включвало и запазването на продоволствените източници и най-вече осигуряването на ловния успех, помощта при женско безплодие и намаляването на необичайно повишена детска смъртност.

Ако например в предстоящия лов местонахождението на стадата било несигурно, привличали шамана, който трябвало да го установи. Той извършвал всичко сам или заедно със своите духове помощници. Ако броят на животните намалявал застрашително, или ловците нямали успех въпреки всички положени усилия, негова задача било да открие причината. Това означавало да разбере кой и по какъв начин се е провинил и с това е разстроил съответното божество, за да може същият да изкупи вината си и да принесе жертва за успокояване на съвестта. Ако това не помогнело, шаманът лично издирвал духовните сили и се опитвал да ги умилостиви; например ескимоските шамани успокоявали Зедна с дълго и грижливо сресване на косите, като едновременно го умолявали да отпусне дивеч или морски бозайници за ловците — защото за плячка могли да служат само животни, определени за тази цел от духовете господари. Понякога самият шаман лично се намесвал в дейностите по нарастване броя на дивеча. В такива случаи той отправял молби към духовните сили и се сдобивал с душите на животните, от които имало недостиг — след което разпръсвал тези души над реките, степта и гората. В по-редки случаи шаманите помагали непосредствено в лова, при което — предимно сред южноамериканските племена — упражнявали магическо влияние върху животните, които по-лесно да бъдат открити и повалени, защото ловната магия по принцип била дело на самия ловец. Шаманите по-често се грижели за благоприятните атмосферни условия. В някои случаи те трябвало да отклоняват бури, снегове и дъждове, в други — да ги предизвикват.