вторник, 27 април 2010 г.

Лечебната билка



ЖАН НИКОТ И НИКОТИНА

Ранната популярност на тютюна в Европа се дължала повече на неговия предполагаем лечебен ефект, отколкото на удоволствието, което създава при пушене. Тютюневият лист бил въведен като универсално лечебно средство за всички болести;от французина Жан Никот, от където произлиза и името на тютюневото растение Никотиана и термина никотин.

Никот бил назначен за посланик в Португалия от френската кралица Екатерина Медичи. Той видял за първи път растението в кралската градина в Лисабон. Научавайки за индианското поверие, че това растение има лечебна сила, посланикът решил да експериментира. Готвачът му си бил порязал пръста и Никот превързал раната с пресни зелени тютюневи листа. Изненадващо бързо раната зараснала. Млада дама, позната на Никот, имала жесток обрив на лицето си, а друг негов приятел - остри болки в краката. И в двата случая, след прилагането на тютюневите листа, страданията
изчезнали.

Никот продължил експериментите си и не след дълго се върнал във Франция, където информирал кралицата за изумителното лечебно свойство на растението. Той й предложил да помирише пудрата, която бил приготвил от сушени тютюневи листа. Кралицата с готовност взела щипка от кафявата пудра и кихнала. След още няколко кихания, забравила за своето главоболие.

От този момент кралицата на Франция станала ревностна привърженичка на смъркането.-Френският двор последвал примера й и популярността на тютюна се разпространила из цялата страна. В продължение на много години тютюнът бил наричан "Билката на кралицата" или "Лековитата билка". Дори тези, които не страдали от главоболие, смятали че могат да избегнат риска от получаване на такова, чрез смъркане на тютюнев прах. Тютюносмъркането бързо се превърнало в мода. То обаче, все още не се правело за удоволствие, а се разглеждало само като медицинско средство, което можело да бъде закупено от местния билкар. Докторите му дали отблъскващо латинско наименование, което, свободно преведено, означава "носово пречистване".

Една енциклопедия, издадена по това време от самия Никот дава следното определение: "Никотин. Билка с чудотворна лековита сила срещу всички оплаквания като циреи, възпаления, обриви и т.н. Въведена във Франция от пратеника в кралство Португалия, г-н Жан Никот, от когото произтича и името."

Името Никотиана е дадено на тютюневото растение не от самия Никот, а от известния шведски ботаник Линеус като признание за усилията на Никот за неговата широка употреба в медицината. Никот не могъл да доживее, за да види как неговите медицински наблюдения са дискредитирани като ненаучни и без стойностни, не успял да види и как смъркането се вулгаризира като се използува само за сензационни удоволствия.

Чрез популяризиране на смъркането, Никот неволно е помогнал и за разпространяването на пушенето. Щипка смъркане или лула с тютюн - и двете имат стимулиращ ефект. Дали някой пуши или смърка е само въпрос на вкус. Докато французите са били първи в смъркането, англичаните по същото време пушели с лули. Но по-късно, когато смъркането станало модно и в Англия, пушенето с лула вече било разпространено в останалата част на Европа. Европа имала достатъчно време да опитва и двата начина, но в крайна сметка спечелила лулата.

ТЮТЮНЪТ В АНГЛИЯ

Англичаните приели тютюна без де се интересуват от медицинските му атрибути, на които французите са придавали значение. Пушенето за тях доставяло удоволствие и го обичали, заради уникалното усещане, което предлагало. Човекът, въвел тютюна в Англия, бил английският морски герой сър Джон Хоукинс, който през 1565 година докарал първата пратка тютюн от Флорида. Следващият англичанин, морският капитан сър Франсис Дрейк, посетил Западното полукълбо и се върнал в Англия през 1573 година, натоварен с огромно количество тютюн.

Невероятно е да си представим, че за този кратък период, от 1565 до 1573, модата на пушене ще се разпространи толкова бързо из цяла Англия. В медицински справочник, издаден през 1570 година, авторите заявяват, че "само за няколко години тютюнът е станал обитател на Англия" и описват
пушенето по следния начин:

"Виждате много моряци и всички тези, "Които се връщат от Америка, да носят малки фунии, направени от палмово листо или тръстика, в единия край на които слагат увити и смачкани листа от това растение."

Една "История на Англия", издадена няколко години по-късно дава следното описание на тютюнопушенето през 1573 година: "В тези дни поемането на дим от индианската билка, наречена "Тютюн" чрез един инструмент, приличащ на черпак, от който димът преминава от устата в главата и стомаха, е широко разпространено и употребявано в
Англия..."

Въпреки че сър Уолтър Рейли не поставя началото на тютюнопушенето с лула в Англия, той бил човекът, който въвел тази мода в дворцовите кръгове. По-късно въвел тютюневото растение и неговия беден братовчед - картофа в Ирландия (между тютюна и картофа има ботаническа връзка).
Сър Уолтър, като много други авантюристи от това време, се радвал на подаръците, които предлагал Новият Свят. Той правел голямо впечатление. С лулата си и привлякъл много привърженици на това занимание. Но пушенето с лула все още било новост и пушачът от това време понякога е страдал от тези, които не са били запознати с това явление. Според една история, сър Уoлтър Рейли наел нов слуга, който никога не бил виждал пушене с лула. Един ден, влизайки в стаята на господаря си, слугата забелязал кълба от дим, излизащи от неговата уста. Помислил, че господарят му се подпалил и се втурнал да го гаси с вода за нерадост на кротко пушещия аристократ.

вторник, 20 април 2010 г.

Нашествието на дивите гълъби


Авторката на „Магия за обич” Луиз Ърдрич е едно от най-ярките и самобитни имена в сериозната американска литература днес. Потомката на индианци от племето оджибуей, на французи, германци и американци създава оригинални и незабравими картини от американския живот, които удивително напомнят магическото писане на Маркес и мощните земни ритми на Фокнър.

„Нашествието на дивите гълъби” започва с кърваво престъпление. През 1911 г. в покрайнините на индиански резерват е избито фермерско семейство. Хайка разярени бели мъже линчува четирима индианци. Един от тях обаче оцелява, а истинският убиец остава неизвестен и ненаказан.

Смъртта на невинните продължава да мъчи жителите на градчето Плутон поколения наред. С годините потомците на жертвите и убийците осъзнават, че животът им се е преплел по безброй неочаквани начини, а любовта и странните обрати на съдбата постепенно засенчват, но не прогонват докрай призрака на миналото.

Като опитен диригент Луиз Ърдрич събира мелодиите на миналото и настоящето в удивителна симфония на човешката душа, която в крайна сметка е способна да се пребори с болките и страданията, да поеме всички радости на живота и да се завърне към времената, когато небето е било изпълнено с гълъби.

„Въображението и творческата сила на Луиз Ърдрич са достигнали своя зенит. „Нашествието на дивите гълъби” е нейният зашеметяващ шедьовър.”

Филип Рот

събота, 17 април 2010 г.

Откриването на тютюна


ОТКРИВАНЕТО НА ТЮТЮНА

Въпреки че Христофор Колумб е смятан за откривател на Америка, някои съвременни историци утвърждават, че по-раншни изследователи, между които и викингите, са го изпреварили със стъпването по земите на западното полукълбо. Но Колумб си възвръща част от загубената слава чрез авторството си върху първите записки за тютюнопушене.
През 1492 година пратениците на Колумб посетили много селища по бреговете на Америка, но не намерили злато. Вместо това те разказвали, че "срещали множество хора, мъже и жени, с горящи пръчки в ръка и треви за пушене, според техните обичаи."
Преди това Колумб отбелязва в дневника си как местните жители приятелски предлагали листа от тютюн по следния начин:

"Понеделник, октомври 25... Бяхме в морето, някъде по средата между Света Мария и голям остров, който нарекох Фернандина, когато срещнахме човек с кану, плаващ от Света Мария към Фернандина. Той носеше със себе си парче хляб. който местните правеха, голям, колкото юмрук... и някакви изсушени листа, които се ценят високо между тях, заради качеството..." По това време обаче, нито Колумб, нито неговите сподвижници-изследователи не знаят за какво индианците използуват "изсушените листа". В действителност, Колумб не само че не разбрал, че е открил нов континент, но не успял да разбере също и стимулиращия ефект от пушенето на тютюн. Европейските изследователи открили това след няколко десетилетия. Някои от тях докладвали, че виждали примитивни южноамерикански индианци, които пушели през носа, вместо през устата. Испанските наблюдатели от онова време, разказвали как индианците пушели интензивно до опияняване, вдишвайки силно дима през носа, докато се вцепенят и изтощят и след това заспивали. Техните жени ги пренасяли до домовете им и ги оставяли там да лежат, докато изтрезнеят.

Думата "тютюн" първоначално не се отнасяла до листата или растението, а по-скоро до метода, който индианците използували, за да пушат кафявите листа. Испанците наблюдавали как местни жители изсушавали тютюна и след това го навивали на руло в широките и сухи листа на индианската царевица. Царевичните листа формирали нещо като лула, която индианците наричали тобаго или табако - име, бързо възприето от испанците. Самото тютюнево растение и неговите листа са били наричани с множество различни имена - кохиба, пстум, пийселт, йоли, уповик и др. Днес различните форми на испанския
термин "табако" се използуват в повечето езици.

Едно от първите описания на тютюнопушене в Новия Свят стига до Франция чрез доклада на Жак Картие, изследовател на района около реката Сейнт Лоуранс, днешен Монреал в Канада. Споделяйки впечатленията си от пътуването, Картие описва използуването на тютюна от индианците по следния начин:

"Те отглеждат също и някакъв вид билка, от която през лятото добиват голяма реколта. Използуват я само мъжете и първото, което правят, е да я сушат на слънце, след това я носят на вратовете си, увита в парчета от дивечова кожа, заедно с издълбано като лула парче от камък или дърво.
Когато искат да се забавляват, те правят пудра от него (тютюна) и след това я поставят в края на споменатата лула и поставят върху нея горещи въглени. От другия край смучат дълго, докато напълнят телата си с дим, който след това изкарват през устата и носа като от камина. Казват, че това ги затопля и ги прави здрави. Никога не ходят без подобни неща около себе си."

Френският изследовател от шестнадесети век и неговите сънародници не са имали понятие за пиперливия вкус на тютюневия дим и тютюнът не се споменава отново във Франция през следващите двадесет години.

Когато испанските конквистадори видели как американските индианци изпускат дим от изсушени тютюневи листа, те сами опитали. Скоро след това усвоили техниката и придобили навика да пушат с лула. По-късно моряците пренесли това умение в Европа, където то бързо се разпространило и разширило.

Заселниците в Новия свят бързо реагирали на нарастващите-нужди от тютюн в Европа и много от първите британски колониалисти във Вирджиния направили състояния от търговия с тютюн. Отначало те отглеждали различни видове от местния
Североамерикански Никотина рустика, който
възприели от индианците. Доходите от продажба на тютюн нарастват особено след 1612 година, когато Джон Ролф, съпруг на "индианската принцеса"
Покахонтас, внесъл в Джеймстаун семена за Западно-
шдианския тютюн Никотиана табакум. Този по-
селан вид тютюн постигнал веднага огромен успех и всеки британски товарен кораб, напускал колонията със стотици бали тютюн в трюмовете си.

По това време тютюнът вече се превърнал в универсално и добре установено средство за търговия. Новите заселници го използували като разменна валута. Някои от тях, жадуващи за женска компания в преобладаващото мъжко общество в колониите, пускали обяви в Англия за търсене на съпруги като предлагали тютюн за изплащане на пътуването им. Те обявявали с готовност, че са съгласни да дадат по сто и петдесет паунда тютюн за всяка от "стоте млади и почтени жени, съгласни да станат съпруги".

сряда, 14 април 2010 г.

Лула и щипка тютюн



Временните (импровизирани) лули се изработвали от всякакви материали, които можели да бъдат намерени. Китайците правели лули чрез издълбаване на бамбук, индианците от Нова Скотия издълбавали щипките на лобстерите и пробивали отвор за дима в тесния край на щипката, в Азия и Африка "пушенето от земя" е било обичайна практика. Според тази техника, малка дупка, издълбана в земята е служела за "огнище", а пробита по дължина тръстика, поставена с единия си край в дъното на дупката - като стебло.

Примитивните лули широко се използували и от маите в Централна Америка преди повече от хиляда години. Маите са имали също така и тютюн - растение, отглеждано тогава само в Америка. Каменни изделия, намерени от времето на маите изобразяват свещеници да издишват дим като част от религиозен ритуал. Техните лули не представлявали нищо повече от прави заострени тръби с тютюн в широкия си край и завършващи в устата на свещеника в тесния си край. Маите по всяка вероятност са предали своите навици на пушене на ацтеките от Мексико, които са имали цилиндрично-тръбни лули, направени от сребро, дърво, кост, тръстика, керамика и черупки на костенурка.
Лулите с прави тръби имали един основен недостатък - тютюнът падал лесно, ако пушачът не държи главата си нагоре. Ето защо майсторите започнали да извиват края на тръбата, който трябвало да държи тютюна нагоре. Така се стигнало до идеята за огнището с придаденото към него стебло. Започнало масово производство на различни по големина огнища от различни видове материал.


(Тези четири лули са от глина и се смята, че такива са пушени от местното население преди идването на Колумб. По-малките са открити в областта на Джорджия, а по-големите в щата Ню Йорк.)

Лулите с малки огнища били популярни сред първите европейски моряци, връщащи се от Америка. Погрешно е обаче, да се смята, че лулите в Европа са донесени от Колумб. Това е вярно за тютюна, но по отношение на първообразите на съвременната лула в нашия континент се приемат останките, намерени на територията на днешна Швейцария от неолитни постройки. Между тях са открити и тръбички от кост, с помощта на които, според археолозите, местните жители са пушели треви. В европейските древно-исторически паметници се споменава и за народи, които "вдишвали дим от омайни треви". Доказано е също, че някои скитски племена са пушели с помощта на стъбла от тръстика. Келтите, на територията на днешна Чехия, също са познавали лулата, но я употребявали главно за пушене на треви и билки. След откриването на тютюна европейците продължили използуването на лулата, но никога не свързвали пушенето с нея с култови или религиозни ритуали, както при индианците. Те обръщали повече внимание на лечебните качества на тютюна, който успокоявал болката и намалявал чувството на глад и жажда.

Северноамериканските индианци пушели една особена лула, известна като "Лулата на мира". Тя имала дълго стебло и огнище от "дялан камък". Индианците украсявали тези лули с резби, конски косми и птичи пера. За тях мистерията на пушенето с лула и огъня са отразявали свръхестествената сила на Великата Тайна. Много от ранните индиански лули имали формата на Y, от разклонена тръстика, издълбана така че да държи тютюна. Двата края на този вид лула се поставяли в ноздрите, и димът се поемал през носа, вместо през устата. Този начин на пушене, по всяка вероятност, е повече инстинктивен, отколкото пушенето през устата, тъй като първо е усещането за мирис, което въвежда в благоуханния аромат на запалените тютюневи листа. По-късно индианците се отказват от пушенето през носа и преминават към пушене през устата. Новият метод е много по-удобен, защото пушачът може да държи лулата между зъбите си и ръцете му да бъдат свободни за пълнене на лулата и запалване на тютюна.

тютюнът

Никотиана табакум и Никотиана рустика са двете растения, от които са получени съвременните тютюневи листа. Тези растения са съществували в Северна и Южна Америка векове преди откриването на Новия свят. Те обаче, се срещали рядко и са били разглеждани от местните индианци като дар от боговете.

Индианците често са пестили своя тютюн като го смесвали с листа от храсти, кори от широколистни дървета, вътрешните кори на върбите, кори и листа на други храсти и дървета. По това време чистият тютюн, който днес се приема като даденост, е бил лукс не само за индианците, но и за европейците. В Англия тютюнът се смесвал с мъх или с наркотик, получаван от отровни растения, в далечния Тибет корените на дивия ревен служели за добавка към тютюна.

Пушенето с лула обаче, никога не е зависело от наличността на тютюн. Стотици години преди Америка и растението тютюн да бъдат открити, хората от много части на света си правели удоволствие с пушене на различни горящи и димящи материали. Пигмеите от Конго, например, имали навик да пушат смесица от дървени въглища и тлеещи листа като използували за лула бамбукова пръчка, дълга около метър. Древният гръцки историк Херодот описва скитските племена в Мала Азия, които "имали дърво, което давало странни плодове. Когато се събират в компания, те хвърлят някои от тези плодове върху компания, те хвърлят някои от тези плодове върху огъня, около който седят, и от дима, получен от тяхното горене, те стават пияни, както гърците се напиват от виното. Колкото повече плодове се хвърлят в огъня, толкова по-пияни стават и често скачат и започват да танцуват и пеят." Предполага се, че растението, за което говори Херодот е конопът.

сряда, 7 април 2010 г.

Обичам тези хора...




"Обичам тези хора, които винаги са ме посрещали с най-доброто, което са имали.

Обичам тези хора, които са почтени, без да имат закони, затвори и приюти за бедни.

Обичам тези хора, които спазват Божиите закони, без някога да са ги чели или да са ги чували, проповядвани от амвона.

Обичам тези хора, които никога не ругаят и не споменават напразно Божието име.

Обичам тези хора, които обичат съседите си така, както и самите себе си.

Обичам тези хора, които почитат Бог без Библия - а вярвам, че и Бог ги обича.

Обичам тези хора, чиято религия е една и съща, и които са свободни от религиозни предразсъдъци.
Обичам тези хора, които никога не вдигнаха ръка срещу мен, нито откраднаха имуществото ми, въпреки че нямаше закон, който би могъл да ги накаже, ако го бяха сторили.

Обичам тези хора, които никога не влязоха в битка с белите, освен на своя собствена територия.

Обичам тези представители на човечеството и не се страхувам от тях - такива, каквито Бог ги е сътворил и там, където Той ги е поставил, - защото те са Негови деца.

Обичам тези хора, които живеят и пазят имуществото си без катинари и ключове.

Обичам всички хора, които правят най-доброто, на което са способни.
И - о, как обичам тези хора, които не живеят заради любовта към парите!

Джордж Катлин (1796-1872) е американски художник и пътешественик, живял осем години сред различни индиански племена. В едно свое изказване от 1841 г. Катлин отбелязва: "Цялата история доказва, че при първите посещения на цивилизовани хора - от дните на Христофор Колумб, та до експедицията на Луис и Кларк - американските индианци са показвали дружелюбие и гостоприемство... това е потвърдено и от голям брой други пътешественици, включително и от мен самия. Доколкото ми е известно, те никога не са откраднали и стотинка от имуществото ми, въпреки че в техните територии няма закони, които да ги накажат за кражбата. Посетил съм четиридесет и осем различни племена и това ми дава право да кажа, че по своята същност северноамериканският индианец е почтен, верен, храбър... и достоен, вярващ човек. "

Гласът на орела том втори



"Да бъдеш индианец не е въпрос на процент от кръвта, а Път в живота."

Арчи Куцият Елен

"Гласът на Орела" е вторият алманах от едноименната поредица, чието начало бе поставено от Българското общество по индианистика през 2001 г. Очаква ви нова среща със северноамериканските индианци, с техните практики и духовни учения. Онези, които вече са минавали по индианските пътеки, знаят, че посланията и начинът на живот на ирокезите, оджибуеите, чернокраките, не-персе, манданите, лакота, шайените, поуните, кайова, апачите, хопите, чероките и стотиците други коренни американски народи изграждат една богата, никога непрекъсвала традиция, отворена към сърцето на всеки, пожелал да почерпи от нейната мъдрост и сила. Тези, за които срещата с "Гласът на Орела" ще бъде първа, ще останат очаровани от суровата красота на една далечна, но и някак близка по дух действителност, в която на почит е личната сила (медицина), стига тя да не бъде използвана единствено за собствена облага.

Вторият алманах поставя акцент върху индианските разбирания за войната. В тази връзка сме отделили внимание на воинските общества на племената от Великите северноамерикански равнини, на военните регалии, на коня - животно с огромно значение в традиционния живот на голяма част от американските индианци. Култивирането на воински умения и воденето на самите бойни действия също имат мистични предпоставки, като най-същностен техен елемент е придобиването на свещена сила - т. нар. "медицина". За коренните американци всичко в заобикалящия свят се изявява чрез тази сила и колкото повече личната медицина расте, толкова взаимодействието на човека с другите хора, с животните и растенията е по-интензивно и значещо.

По-пацифистично настроените пък ще намерят материали за индианските танци, за езика нa знаците и индианските игри. Новият "Глас на Орела" ще ви запознае с двама бележити "бели индианци" - Реджиналд и Гладис Лойбин. От страниците на алманаха завладяват с неповторимия си колорит творби на автентичния индиански фолклор; поместени са също и произведения на съвременната коренна американска литература. Отделено е внимание на множество други теми и въпроси, свързани с традиционния индиански начин на живот и световъзприемане. "Гласът на Орела" е книга, подготвена не толкова от изследователи, колкото от последователи на индианската култура - затова вярваме, че тя ще зарадва и вдъхнови всеки, който търси своите важни отговори и съкровени пътища... или просто нещо различно.

Книгата вече я няма по книжарниците, но затова пък който има желание, може да си я поръча от нас. Все още има доста бройки. Цената е 7 лева.

вторник, 6 април 2010 г.

Салма Дилайл



Първо ни отнеха земята. Но не се задоволиха с това. Превзеха реката ( тя посочва с ръка към масивното строителство за укрепване на р.Сейнт Лоурънс, което на практика прегражда със стени достъпа на жителите на резервата с водния ресурс.)
После посегнаха към небето ( тя показва мостовете, жп естакадите и магистралите, които закриват пространството над резервата, заглушаван от бръмченето на хилядите автомобили наоколо.
Дори поискаха да превземат и бързеите ( казва тя, имайки предвид плановете на Квебек да впрегнат водните сили на последните бързеи на р. Сейнт Лоурънс, като построят ВЕЦ-ове и множество бентове)
Ганауге означава „при бързеите”. Ние черпим сили от бялата вода – нашата духовна сила. А те искат да я превърнат в електричество, за да имат хората повече микровълнови печки.
Майка ми имаше прекрасен чичо. Той предсказа, че един ден в Ганауаге ще плуват чудовища. Тя все не доумяваше какво чичо имал предвид, докато не отвориха морския път през 1959г. Тогава видяла гигантските кораби да обикалят напред-назад. Те били чудовищата.

"Неустрашим дух" на Стивън Амброуз




"Неустрашим дух" е творба на любовта: възторжена и героична."

Дейвид М. Шрайбман, "Уолстрийт Джърньл"

С това завладяващо приключенско повествование Стивън Амброуз, авторът на бестселъра "Денят на десанта", ни предоставя изчерпателно описание на едно от най-впечатляващите пътешествия в американската история. Амброуз проследява експедицията на Луис и Кларк от надеждата на Томас Джефърсън да открие път по вода до Тихия океан, през спиращите дъха мигове от реалното пътуване до самотната смърт на Луис в Начъз Трейс. Междувременно Амброуз ни разкрива Американския запад такъв, какъвто го вижда Луис - див, величествен, изпълнен с първична красота. "Неустрашим дух" е великолепно изложение, което ще донесе удовлетворение на читателите от различни поколения.

"Една великолепна и значима книга - интелигентно осмислена и прекрасно написана."

Блейн Хардьн, "Уошинггьн Поуст Бук Уърлд"

"Увлекателен, изчерпателен подход към тази експедиция... Живо описание на пътуването на двамата капитани, предадено със страст и въодушевление от господин Амброуз."

Алвин М. Джоузефи-младши, "Ню ЙоркТаймс Бук Ривю"

"В "Неустрашим дух" [Амброуз] не само улавя романтиката в експедицията на Луис и Кларк... но и по великолепен начин очертава културния и политическия контекст, на чийто фон се осъществява тя... Амброуз по блестящ начин възстановява експедицията от гледната точка на Луис."

Даниъл Л. Уик, "Сан Франсиско Кроникьл"

Стивън Амброуз е авторът на "Към Америка", "Бурната синева", "Като нищо друго на света", "Денят на десанта" и "Банда от братя", както и на биографиите на Дуайт Айзенхауер и Ричард Никсън. Основател е на Центъра на Айзенхауер и е президент на Националния музей на Деня на десанта в Ню Орлиънс. Роден е на 10 януари 1936 г. и умира на 13 октомври 2002 г.