понеделник, 31 май 2010 г.

Нашата "хижичка"



Построихме я през лятото на 2006. На първата копка с присъствието си ни удостои мадам "Усойница", а днес хижата е най-често обект на внимание за хилядите мравки и буби в района.

събота, 8 май 2010 г.

Каноншет (1630-1676)


Когато пилигримите основали Плимут, могъщото племе на нарагансет се водело от неговия вожд Каноник и племенника му Миантономо. По време на управлението им племето било застигнато от тежък съдбовен удар. През 1633 г. над 700 нарагансет умрели от едра шарка - болест, която била внесена по техните земи от белите и която те до този момент не познавали. След Мрикса, най-възрастния син на Каноник, главен вожд на нарагансет станал синът на Миантономо, Каноншет. Също като баща си той бил приятел на Роджър Уилям, изгонен от пуританите в дивата пустош заради своята толерантност и свободолюбивост. Той искал да го отклони от намерението му да се съюзи с Метаком, защото англичаните вече били твърде многобройни и войната била без изгледи за успех.

Каноншет гордо отклонил тази необоснована забележка.

На 20.07.1675 г., когато Метаком дал началото на войната с нападението над Суансеа, нарагансет били в разгара на подготовката си. Така групите от Масачузетс могли да нахлуят в земята на това племе и с безпощадна твърдост да принудят индианците да сключат договор. Те обявили даже и награди за главите на Метаком и неговите уампаноаги и с това се опитали да посеят раздори между племената. Привидно Каноншет се съгласил с договора.

Междувременно след безпощадна унищожителна война, в която били жертвани много населени места и селски стопанства, Метаком бил принуден да отстъпи. Каноншет приел него и бойците му при себе си. Заедно те издигнали силна крепост сред блатната местност, близо до днешен Саут Кингстаун в Роуд Айлънд. Тя се състояла от около 500 почти непробиваеми колиби; единственият достъп до крепостта бил ствол на дърво, който бил поставен над широка вада.
Метаком и Каноншет разполагали с около 3000 бойци. Неочаквано на 19. 12. 1675 г. крепостта била нападната от англичаните, които получили сведение за нейното местоположение от един нара-ганзет предател. При снежна буря и суров студ се водила тричасова битка. Водачът на англичаните, капитан Чърч, успял да проникне в крепостта и заповядал да се подпалят вигвамите. Индианците трябвало да се изтеглят обратно в блатата и с безсилна ярост да видят как изгаряла живата плът на деца, жени и старци или как те били убивани от англичаните.

Метаком, който загубил почти 1000 души, избягал при нипмуки във вътрешността на Масачузетс, където останал цяла зима.

През пролетта на 1676 г. войната започнала отново. Тя се вихрела в страната като огнена буря, индианците се борели все по-отчаяно Градовете Ланкастър, Медфийлд, Уеймаут, Гротън и Малборо потънали в прах и пепел. Битката за Нова Англия бушувала, докато накрая надделяло по-доброто въоръжение на англичаните.
През април 1676 г. англичаните успели да заловят Каноншет. Вождът презрително отказал да откликне на обидното предложение на своите противници да издаде съюзниците си, за да спаси живота си:
„Не само че и един уампаноаг няма да предам, но дори и частица от неговия нокът няма да получите."
С гордо вдигната глава той посрещнал смъртоносните изстрела.



Разбираемо е, че Метаком тежко изживял смъртта на приятеля и на бойните си другари. Изглежда, всичко се е било обърнало срещу него. Хранителните продукти и мунициите бавно привършвали. Белите, които наричали себе си християни, унищожили реколтата на индианците. Нямало никаква възможност да се засее нова царевица. Обезкуражени от тези трудности, някои племена от съюза оставили оръжията или преминали на страната на колонизаторите, които провъзгласили за свой главен командир онзи безскрупулен капитан Чърч, който бил отговорен за безмилостното унищожаване и изгаряне на беззащитни хора.

Уетамоо, смелата вдовица на Уамсута, останала със своите довереници при Метаком, но чрез измяна била нападната и убита от англичаните. Победителите отрязали главата й, набучили я на копие и я изложили в Таунтон на показ.

Чърч преследвал Метаком като ловджийско куче. На 1.08.1676 г. той го нападнал, убил 130 души от неговите хора и пленил жена му и сина му. След унищожаването на нарагансет и след отцепването на много съюзници уампаноаг разчитали изключително на себе си. В средата на едно почти недостъпно тресавище Метаком издигнал своята последна главна квартира. Отново имало изменник, който посочил верния път на Чърч. Боец посъветвал Метаком да се предаде. Ядосан от това недостойно предложение, вождът го убил. Братът на убития избягал при англичаните и издал местоположението на скривалището. Чърч го обкръжил и стрелял веднъж. Метаком изтичал към мястото, откъдето дошъл изстрелът, но бил смъртоносно покосен от два куршума на предателя.

След окончателното поражение на уампаноаг Чърч забранил да се погребва трупът на Метаком. Собственоръчно отрязал главата, тялото било разделено на части и окачено по дърветата, а главата била изложена на показ в Плимут в продължение на 20 години.
Така завършил героят от „King Phillip's war" (Войната на крал Филип) от решителната борба за съществуването на колониите Нова Англия. Били унищожени 13 града и 600 къщи на белите, които всъщност е трябвало да припишат тези загуби на себе си, на своята алчност и пуританска високомерност, която виждала в индианците не ближни, а езически паразити, които трябвало да бъдат унищожени.

Разбираемо е, че и двете страни са се борили с огромно ожесточение. В чест на Метакоом обаче се казало, че неговите главни характерни черти, благородство и признателност, се изявявали и в ужасното време на войната. По негова заповед никога не е била упражнявана жестокост върху пленниците, което го издига много над нивото на противниците му. С неговата смърт била пречупена съпротивителната воля на алгонкинските племена от Нова Англия. Останал споменът за един от най-големите индиански водачи, който по-късно респектирал дори и белите историци и получил от тях признание.

вторник, 4 май 2010 г.

Видове лули

ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ЛУЛАТА ОТ МОРСКА ПЯНА

Името "морска пяна" е формирано от двете немски думи за "море" и "пяна" - "мершаум" (англикализирано като "миршаум"). От тук идва и преводното наименование "морска пяна". Белият порест минерал е толкова лек, че когато е сух, плава над водата. Историята за името разказва, че веднъж парче от този' материал било видяно да плува по вълните на морето и понеже наподобявало на истинска морска пяна, било наречено "миршаум". Геоложкият произход на минерала е мистерия. Една от теориите е, че той е образуван, поне частично, от праисторически морски черупки и разложени останки, смесвани с морската пяна в продължение на милиони години.


Миршаумовата лула е направила своя дебют в света на тютюна около сто години преди откриването на брайера. Преди миршаума да започне да се употребява за правене на лули, пушачите използували предимно керамични такива.

Според една стара история, откриването на миршаума като материал за лули станало съвсем случайно. Разказва се, че през 1720 година в Будапеща живял някакъв обущар на име Карл Ковач, който бил също така и талантлив резбар. Един ден членът на унгарското елитарно общество в Будапеща, граф Андраши, донесъл на Карл две бели парчета от странен материал, които намерил по време на пътуването си в Близкия Изток. Графът се интересувал дали обущарят може да издяла някаква артистична фигура от материала, който по това време още нямал име. Ковач внимателно разгледал белите парчета и го осенила мисълта, че лекият, порест минерал би станал идеален материал за лула. Като страстен пушач, графът веднага приел предложението.
Ковач оформил всяко парче като огнище на лула. Дал едното на графа и запазил другото за себе си. След като опитал своята лула, направена от непознатия минерал, обущарят забелязал, че някои части от белия минерал станали златисто-кафяви. Кафявите петна носели отпечатъци от неговите пръсти, които .били намазани с обущарско лепило. В изблик на вдъхновение той намазал останалата част от огнището със същото лепило и с удовлетворение наблюдавал как златистият цвят се разпространил по цялата повърхност. Скоро след това Ковач и граф Андраши имали удоволствието да пушат чудесни, златисто-кафяви лули от миршаум.

Търсенето на лулите на Ковач бързо нараснало и на обущаря оставало все по-малко време за обувките. Говорело се навсякъде, че Ковач буквално изкарвал злато от миршаума с неговите инструменти. Първата лула, направена за граф Андраши, била оценена високо и получила почетно място в колекцията на Националния музей в Будапеща.
В продължение на един век, от 1750 до 1850 година, ръчно, изработените лули от миршаум били прекалено скъпи за обикновения пушач. Само богати можели да си позволят да закупят парче миршаум и да наемат някой от прочутите майстори да им направи

ЦАРЕВИЧНИ ЛУЛИ

Вашингтон на Мисури е домът на лулите от царевични кочани. Той прилича на всеки друг малък град на брега на Мисури, с изключение на това, че произвежда годишно около 15 милиона лули от царевични кочани. Производството на такива лули е хранело фермерите от района, доставчици на кочани, още от 1869 година, когато местен селянин първи се сетил за този артикул като евтин, лесно достъпен и широко разпространен материал за лули.


По това време местните фермери отглеждали специален вид царевица, известна като "Колиер", която имала особено големи и твърди кочани. Растението е голямо, стеблото достига около седем сантиметра дебелина и са му нужни сто и двадесет дни да узрее, вместо обикновените деветдесет дни. Фермерите са давали кочаните на фабриките за лули, а зърното продавали отделно. Кочани с по-малък диаметър от шест сантиметра, не се приемали.
Преди да бъдат обработени, кочаните се сушат минимум две години. Външната част се изглажда с машина. Меките части и вдлъбнатините се измазват с гипс, с поставено стебло или тръстика и после се лакират. Модерните лули от царевичен кочан имат различни по форма огнища и разнообразие от гърла и стебла.
Лулата от царевичен кочан трябва да се пуши бавно като й се дава възможност да съхне между две зареждания, за да може много месеци, дори години, да се използува с удоволствие. Както и при всички
други лули, пушачът трябва да има няколко от тях и да ги пуши последователно.
Има различни видове лули от царевични кочани, толкова, колкото и от брайер. Някои пушачи предпочитат царевичната лула пред всички други с изключение на тези от брайер. Като цяло, лулата от царевичен кочан е разнообразие в колекцията и ако се
използува от време-навреме, доставя удоволствие.

ВОДНИТЕ ЛУЛИ


Идеята за прекарване на дима през вода преди да влезе в устата по всяка вероятност идва от пигмеите в Африка. Много преди Колумб да открие Новия свят тези племена вече пушели треви с разнообразни водни лули, направени от гаурд, издълбани парчета от дънери, рогове от животни, парчета от бамбук и други подръчни материали. Най-подходящият съд за поддържане на водата обаче, се оказала черупката на кокосовия орех, поради своята твърдост и издръжливост. Докато обработването и издълбаването на дънера отнемало дни за направата, черупката на кокосовия орех можела да се превърна в лула за минути и да бъде ползувана с години. Тази водна лула, известна още и като наргиле , дума, която означава "черупка на кокосов орех", често е била снабдена с чифт тръстикови или бамбукови пръчки, едната - да държи горящия тютюн, а другата - да извлича дима.
Водните лули и днес са много популярни в Африка, Близкия и Далечния Изток.

КЕРАМИЧНИ ЛУЛИ


Милиони керамични лули са били използувани през седемнадесети и в началото на осемнадесети век в Англия. Благодарение на тях в тази страна изключително много е нараснала популярността на лулопушенето, което важи с пълна сила и в наши дни. Керамичните лули са били толкова евтини, че можели да бъдат изхвърляни след една-две употреби и заменяни с нови. Керамичната църковно-благословена лула, една от най-популярните керамични лули, създадени някога, е обезсмъртена в изкуството и литературата. Тя и досега е една от любимите за колекциониране.
Керамичните лули, в голямото си мнозинство, все още се правят ръчно от доброкачествена глина. Влажната глина се поставя в метален калъп с форма на лула с дълга метална игла, формираща димния канал на стеблото. След това лулите се изсушават, пекат и лакират. Украшенията могат да се получат от калъпа или да се оформят по-късно.

Градът Гуда в Холандия е традиционният световен център за керамични лули. И днес фабриките в Гуда произвеждат над 20,000 керамични лули дневно или около седем милиона годишно, което е неопровержимо доказателство, че тези лули не са загубили популярността си.

Списъкът на съществуващите лули за пушачите с по-богато въображение не свършва дотук. Известни са още алуминиевите лули, лулите с брайерово огнище
и пластмасов мундщук и др. Те са лесни за чистене -огнището лесно се отделя и стеблото може да се мие с вряла вода.
Дървените лули с порцеланови огнища широко се употребявали в Германия през деветнадесети век и още се радват на добър прием сред много любители. Дълго-стеблените лули също запазиха популярността си. Дълго-стебленият турски чибук остава любима лула за тези, които обичат да пушат, докато седят с кръстосани крака върху килимчето.

Превод: Константин Колев