Гърмящият водопад (кикапу)

   
   Одеялото на нощта обвиваше в мрак селото на племето кикапу. Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очак­ване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци по бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, кои­то все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето.

   Група наши мъже били на лов по времето, когато зеле­ната земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и же­ни — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата терито­рия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били осо­бено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от пле­мето шоуни заобиколила и нападналa лагера точно когато нощта отстъпвала място на утрото.

    Хората от племето кикапу, които не били убити или теж­ко ранени, избягали в дефилето.Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъ­ща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в слу­чай че приближи голяма вражеска |група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.


   Кръвожадните шоуни убили ранените и отвели две от нашите жени в своя лагер като заложници. Жените били млади и работливи. Лагерът на шоуните се намирал далече над мястото, където нашите били нападанати. А жилищата им били по бреговете на широка, бързотечаща река.

   Шест слънца след нападението бойците от племето шоуни продължили да претърсват местността за наши хора, избя­гали от набезите. Поставили часови на такива разстояния, че човек от племето кикапу да не може да се изплъзне, без да бъде забелязан. По такъв начин голямата бойна група на шоуните се надявала да разбере накъде са се оттеглили наши­те. Добре претърсвал врагът, но хората ни се криели още по-добре и не били открити. Нашият вожд не пускал никого от групата да излиза от грамадната пещера, а и никой нямал нужда да излиза, защото запасите от сушено месо и вода били големи.

    След няколко слънца хората помолили вожда да ги пус­не да излязат от голямата пещера под водопада. Наистина вътре били в безопасност, но страхотният грохот от водопада тормозел ушите им, защото бушувал като завеса от гръмотевици пред пещерата. Душите им се свивали, защото се стра­хували, че зли духове обитават мрачните скалисти дефилета около тях.

   Вождът бил храбър, но разбирал хората си. Той самият с радост щял да избяга от силния грохот и рев, дори по-го­лямата част от групата му да попаднела под стрелите на шоуните.

— Утре, денят на седмото слънце от началото на нападе­нието, ще бъде последният ни ден тук — казал той на хората си. — Когато падне здрач, ще се опитаме да избягаме от вра­га. Гответе се!

   Нашият вожд знаел, че шансовете за спасение са малки, тъй като шоуните били многобройни и освирепели поради уме­лото бягство на нашите хора от техните набези. „Сигурно са били много ядосани — мислел си нашият вожд, — защото ма­кар и майсторски да различават следи в гората, и най-добри­те им следотърсачи не забелязаха стъпки по каменистата зе­мя в речните дефилета.

    
На сутринта на седмото слънце жрецът на шоуните оти­шъл при своя вожд и му разказал съня си. Неговият дух-закрилник, червеноопашатият сокол, му се явила на сън, закръжила над него и с пронизителни крясъци го подканила да я последва. Жрецът не можел да откаже да тръгне след своята птица, затова духът му я последвал, като полетял бързо пред него; накрая соколът стигнал до малка поляна в гората. Тук в своя сън жрецът видял сборище на Сенките.( Мъртъвци)

- Мога ли да тръгна след Сенките и да ида в скрива­лището на нашите врагове? — попитал жрецът сокола. — Кой от тях знае къде се крие групата?
Соколът полетял право към двете жени, пленнички на шоуните, и направил по един кръг над главите им.
- Тези жени ще знаят — завършил жрецът, когато раз­казал съня си на вожда. — Моята птица-закрилник никога не ме води по грешна следа.

    Вождът на шоуните имал голямо доверие в жреца и не­говият покровител, затова свикал военен съвет. Разказал за съня и наредил да доведат двете пленнички при него. Ка­то ги разпитали, те заявили, че не знаят къде се е скрила групата от племето, на което принадлежат.
- Говорят с криви езици — извикал жрецът. — Само мъ­ченията ще ги изправят.
Подложили жените на мъчения и под острата болка от нажежените главни до китките им те извикали, че ще издадат скривалището на хората си. За момент споделили нещо на своя език, а сетне с помощта на жестове показали, че са готови да заведат войската на шоуните до скривалището.

    Когато шоуните се въоръжили и се приготвили да тръгнат след Тях, двете жени посочили реката, вместо да ги поведат към гората. Със знаци те показали, че нашите са далече и ако вземат лодка, шоуните ще стигнат по-бързо до тях. Когато вождът посочил гората и воините му заблъскали жените в тази посока, те обяснили със знаци, че не могат да ги водят по суша. Знаели пътя към скривалището на племето кикапу само по вода.
    Вождът повярвал на жените и те били отведени до голе­мите канута, наредени на речния бряг. С ръце и знаци жени­те обяснили, че близо до водопада има малко отклонение от голямата река, по което трябва да тръгнат, за да стигнат до хората от племето кикапу. Вождът заповядал на жените да се качат на първата лодка. Той също седнал в нея заедно със своя жрец и шестима от най-добрите си бойци. Останалите тръгнали веднага след тях, разпределени в много лодки, Веслата проблясвали и канутата, бързи като риби, се спуснали по течението.

    След като гребали дълго, вождът запитал жените дали вече не са близо до вражеското скривалище. Жените отгово­рили със знаци, че наближават мястото и веслата отново заработили: нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега вече бойците не се напрягали много, тъй като течението ставало все по-бързо и по-силно, а лодките се носели стремително напред. Движението ставало все по-бързо и по-бързо. От далечината долитал грохотът на водопада. И все по-близко се чувал този | раздиращ земята тътнеж.
Вождът бил храбър, но и той се страхувал от могъщата стихия на бързоструйните води. Стоял точно зад двете пленнички, седнали на носа на лодката. Докоснал раменете им и те тутакси се извърнали към него. Като видял, че се усмихват, страхът му преминал. По-възрастната от двете жени с един жест на ръката дала да се разбере, че само след миг ще стигнат до разклонението, където гребците ще могат да изведат лодките от буйното течение към спокойните води на по-малкия речен ръкав.
    Все по-устремено се носели лодките през разпенената стихия. Все по-тясна ставала буйната река, докато ревяла и тътнела между отвесните скални маси от двете й страни. Нямало никакво време да обърнат лодките назад!

    Било късно, много късно — вождът и бойците му разбра­ли, че са измамени. Най-храбрият от тях едвам успял да из­пее няколко такта от бойната им песен за смъртта и в този миг бушуващата стихия поела разбитите лодки през гребе­на па могъщия водопад. Двете жени от племето кикапу гор­до повели вражеската войска към смъртта върху назъбените скали.

     Моят разказ свърши, но историята за двете жени, които спасили от смърт нашата група бойци, ще продължи да съ­ществува, докато тревата расте и водата тече.