неделя, 27 май 2012 г.

Каменното наметало






 подготвил: Н.Янков

Тази история се случила в земите на Анитсалаги, по-известни като Чероки, чиито ловни земи в миналото се простирали на територията на няколко съвременни щата Тенеси, Северна Каролина, Вирджиния, Алабама и Джорджия. Церемонията по събиране на реколтата от млечна царевица тъкмо била привършила и жителите на селището, състоящо се от две хиляди души били заети с пречистващи ритуали. Мъже, жени, деца и старци топели телата си по седем пъти в близката река, почиствали домовете и семейните огнища, изхвърляли овехтелите дрехи и съдини и се събирали за празници, в сърцето на които стояла идеята за прошка и побратимяване.
Междувременно ловците се готвели за важен ловен поход. Те също преминавали очистителни процедури, но за разлика от съплеменниците си постели с дни, провеждали церемонии в колибата за потене, пиели билкова отвара, която наричали „черна вода” и пречиствали кръвта си, като раздирали кожата са на тънки ивици  с помощта на острите зъбци на гребоподобно пособие.

    И така след едноседмични приготовления воините тръгнали за голям сезонен лов. Един млад скаут, който имал задачата да разузнава избързал пред ловната група, която вече се готвела да бивакува в своя ловен лагер, и се качил на близкото възвишение, за да огледа хоризонта. В далечината съзрял странна фигура, която вървяла тежко-тежко,
като че носела камъни на гърба си. Като наострил поглед, видял, че фигурата била на старец, а от ръката му се излъчвало особено сияние. Скаутът забелязал, че старецът държи пръчка и че точно от нея се носела тази светлина. „Това не е обикновен старец”, рекъл си скаутът и затова решил да го понаблюдава още известно време. След малко видял нещо странно. От време на време старецът се спирал и насочвал тоягата в някоя посока. След това  доближавал върха й до носа си и като че я подушвал. После тръгвал в посока на черокското селище. Всеки път щом се зачудел за посоката, насочвал тояжката и я душел. Младият скаут вече знаел, че този старец не е случаен и че притежавал голяма сила , но искал да види какво ще прави, като стигне близката река, която никак не била малка по размер.
     Старецът с бавна стъпка стигнал една долина и наистина пред него се изпречила бурна река. Тогава старецът метнал блестящата тояга над реката и тя се превърнала в каменен мост, по който той с лекота преминал. Това вече сепнало скаута, който уплашен от способностите на странника хукнал да предупреждава събратята си. Щом влязал в селището, мигом потърсил най-мъдрия знахар и му разказал всичко. Знахарят веднага разбрал, че това не било човешко същество, а людоед, когото назовал „Каменно наметало” или „Изтъкан от камък”. То бродело в търсене на непредпазливи ловци, с  които да засити глада си. Никой не можел да избяга на людоеда, защото вълшебната му тояга го водела като хрътка. Мъчно можел да бъде убит, защото имал каменна кожа.
-    Какво ще правим тогава? Всички ще умрем по толкоз злочест начин - взел да се вайка скаутът.

-   Има само един начин – отвърнал шаманът. – Единствената слабост на „Каменните наметала” е жената в луна (менструираща). Не може да понася присъствието им.

Така шаманът и скаутът бързо потърсили седем жени в луна, като при това една от тях била в своя първи ден, когато женските сили са най-могъщи. Сетне ги накарал да се съблекат и да се наредят покрай пътеката. Срам не срам жените се съблекли и подредили край пътеката с надежда, че така ще отблъснат чудовището.
Скоро то се задало с бавна, тежка походка. Щом доближил първата гола мома, старецът рекъл:
-  Дете, недей да стоиш така. Много си болна, прибирай се.

После стигнал и втората:

- Дете мое, не изглеждаш добре, прибирай се.

Първа капка кръв се стекла от носа на стареца и той започнал да губи сили.

-  Дете, не миришеш добре, болна си.

На четвъртата и петата старецът започнал да преплита крака и да залита. От ноздрите и ушите му избили кървави линии. Главата му се маела. На седмата гола девойка, вече не могъл да обели и дума. Свлякал се на земята напълно омаломощен и заспал. Шаманът само това и чакал. Приковал на седем места за земята тялото на людоеда и съобщил на хората, че вечерта ще се съберат за специално събитие. Когато вечерта дошла знахарят накладил огън върху тялото на людоеда и го запалили, а всички от селището се събрали около кладата. С разпалването на огъня старецът-людоед започнал да пее свещени песни, в които призовавал разни тайнствени сили, взел да изрича заклинания. Колкото повече огънят засилвал, толкова повече той разкривал тайните си. Накрая гласът му стихнал и старецът издъхнал. Огънят продължил да гори мощно. Успокоени, че чудовището вече няма да ги тормози всички се разотишли. На сутринта шаманът отново събрал хората и им заръчал да разрушкат пепелта. На място на обгоряла плът и кости имало бучка червена боя и един камък. Шаманът прибрал камъка за себе си, знаейки, че ще може да го ползва като лечител. После взел да вика един по един своите съплеменници и боядисвал всеки по лицето и гърдите с червената боя. Докато го правел им казвал:

- Мислите за молитвите и желанията, които са в сърцата ви. Тази боя е магична. Всеки ще получи това, за което копнее.

И така един си мислел за ловна медицина, друг за умението да майстори, трети поискал да се ожени за конретна жена, друг да живее дълго. И наистина всичките им желания се сбъднали.

1 коментар:

  1. Много интересна история с много неочакван край. Много хора може би ще завидят, за това, че са им се изпълнили желанията на въпросните индианци. Но аз много харесвам по този повод поговорката. "Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне." Трябва много мъдрост и разбиране от какво точно се нуждаеш, за да можеш да си пожелаеш нещо такова.
    Прекланям се пред индианската мъдрост за пореден път. Поздравления за това, че постваш такива "врели-некипели". :)

    ОтговорИзтриване