сряда, 30 януари 2013 г.

Просто сравнение (Pawnee necklace)


      Нагледно сравнение между човешка ръка и поунска огърлица от ноктите на прерийна мечка.

Пости, сине..!


     „Трябва да бъдеш от полза на своите събратя и затова те съветвам да постиш. Дядото, който стои по средата (огънят) дава безброй дарове. Опитай се да донесеш един от тях. Опитай се да накараш дядовците, военните вождове (става въпрос за духовете на войната), да се смилят над теб (да те благословят). Тогава един ден, когато вървиш по пътеката на своя живот, ще знаеш какво да правиш и как да се справяш с препятствията. Без тревога ще постигаш целта си. Ще имаш с какво да се гордееш, защото ще си го заслужил. Затова ти казвам, лиши се от вода (пости), бъди с готовността да умреш и те ще ти дарят благословята си. Ако не износиш ходилата си ( често да ходиш бос до колибата за пост), ако не очерниш лицето си ( с въглен, отново имплицира поста), услията ти ще бъдат напразни. Даровете се печелят не без усилие. Направи така, че някои от духовете, създадени от Земетвореца да се смилят над теб. Ако нямаш силен дух, никой няма да те уважава. Всички ще ти се подиграват. 
         Не е добре да умираш в селището. Не оставяй жените да отпътуват преди теб, не умирай от старост, а на бойната пътека. Затови пости, сине. Ако не си получил знание, един ден ти и жената ти ще се късате от завист, когато другите воини се връщат с дарове и трофеи от бойната пътека. С благословията не на един, не дори на двадесет духове можеш да отидеш на боен поход. Трябва да имаш подкрепата на всички - тези на земята, онези, които Земетворецът застопорил в четирите посоки и онези под земята, онези във водите и всички онези навсякъде около нас, от Носещия болести, от Слънцето и Луната, от деня и ноща, въобще от всички, които са отговорни за войната. Затова пости, сине. Пости!..“ 

 Уроците на един баща уинебаго към своя син, извадка от  Autobiography of a Winnebago на Paul Radin

неделя, 20 януари 2013 г.

сряда, 16 януари 2013 г.

Излезе новото издание на "Равнините на Абраам"


        „Равнините на Абраам“ (1928) е една от най-зрелите творби на Джеймс Оливър Кърууд. Тя пресъздава бурен епизод от историята на Северна Америка през XVIII в., когато кървавите погранични сблъсъци прерастват в т.нар. Френска и индианска война (1754–1763) – свирепа борба между Англия и Франция за колониално господство върху североизточната част на континента. В нея участват и много от коренните жители на онези земи, индианците – някои на страната на англичаните, други към френския лагер. Те постепенно са изоставили търговията с кожи и са се заловили с по-доходно занятие – платен лов на скалпове. Тази позорна търговия, инициатори и кредитори на която са английските колониални власти и френските губернатори, довежда до морален упадък цели племена и племенни групи. Ала има и такива като Тиаога, Шиндас, Горската Гълъбица и Високия Мъж, запазили качествата, заради които северноамериканските индианци са станали пример не само за храброст и гордост, но и за несломим дух и благородство.
        Кърууд изгражда своите герои без предразсъдъци, с обич и проникновение, търсейки красивото и уникалното в тях, но и психологически убедително. Джимс, Тоанет, Хепсиба, Тонтьор, Анри и Катрин са рожби на времето си, но ни стават близки с пълнокръвните си характери, с проявената доблест в тежките изпитания и с другите ценни за всички времена качества – та дори и с малките си недостатъци.
        Наред с другото „Равнините на Абраам“ е повест за красотата на младостта и трудните, понякога страшни пътеки на съзряването, за болката от загубата и белезите от житейските уроци в една жестока и славна епоха, за безсмъртната сила на любовта, тържеството на човешкия дух и вярата в щастливото сбъдване на най-големите мечти."

Прекрасните илюстрации към книгата са дело на художника Петър Станимиров

неделя, 13 януари 2013 г.

"Когато Земята се тресе, хвани се за Небето" - историите, които ме вдъхновяват по Червения път




Когато Земята се тресе, хвани се за Небето" -- историите, които ме вдъхновят по Червения път -- традиционен сторитейлинг на Николай Янков от Българско индианско общество „Орловият кръг", провел се като част от събитията на Международния фестивал на етнографското кино през ноември 2012.

Когато Земята се тресе, хвани се за Небето - част II

понеделник, 7 януари 2013 г.

"Първият мир..."



      "Първият мир - най-важният от всички - настъпва в душата на човека, когато той осъзнае, че е свързан със света и с всички сили, че е едно с тях. Този мир се изгражда, когато разберем, че в Центъра на света обитава Уакан Танка и че този Център е навсякъде около нас и вътре в нас. Това е истинският мир - другите са само негови отражения.
      Вторият мир е този, който свързва двама души, а третият - който сплотява два народа. Ала трябва да разберете, че мирът между народите е невъзможен, ако не бъде постигнат истинският мир - този в душата на човека. "   Черният Елен (1863-1950), лакота

сряда, 2 януари 2013 г.

Свещеното колело на живота (Sacred medicine wheel)

     


Сега, когато станахме свидетели на поредното завъртане на свещеното колело и поемаме с нова крачка по пътеката, желая на всички ви да вървите с вдъхновение, красота и сила по нея и нека вятърът бъде попътен, погледът бистър, сетивата отворени и мечтите обозрими.


откъс от доклада на Любомир Кюмюрджиев - "Пространството като картина на света и човешкия живот в традиционните концепции на северноамериканските индианци"
   
    Кръстът, вписан в кръг - това е Свещеният кръг на вселената – пространството, в което протича както човешкото съществуване, така и животът като космически феномен. За да бъде разглеждането му по-конкретно и ясно, нека се вгледаме в начина, по който обяснява Свещения кръг една конкретна индианска традиция – тази на вече неколкократно цитираните лакота.

      Двете рамена на вписания кръст очертават кардиналните посоки на света. За лакота, както и за всички останали индиански народи, те не са просто запад – север – изток – юг, а свързани с богата и сложна символика координати. Самите посоки са древни, безсмъртни и могъщи същества (често обобщавани като Тхатуйе Топа, Четирите вятъра) – Уазия, снежният великан от севера, Уийохиянпа, източният дух, Итокага, благият повелител на юга и Уийохпея, свързаният с Гръмотевичните същества дух на запада. Всички те са своеобразни стражи на сакралното пространство, но и помощници и закрилници на хората в земните им дела.
       Посоките имат своите цветови измерения, според които западът се асоциира с черното, северът с червеното, изтокът с жълтото, а югът с бялото. Те са представени и от характерни свещени животни – черна мечка на запад, бизон на север, скален орел на изток и елен на юг. В границите на лакотските традиции съществуват и други версии за животните, които репрезентират посоките – например, черен кон за запада, бял жерав или лебед за юга и т. н. – но тази вариативност е характерна за представите на прерийните племена, интерпретирани в голяма степен от индивидуално получените в сънища и видения указания от духовете.      

        Кардиналните посоки са свързани и с годишните сезони – изтокът е пролетта, югът е лятото, западът се асоциира с есента, а северът със зимата. Тези асоциации внушават идеята за движението на пространството – за въртенето на Свещения кръг, благодарение на което възниква и се поддържа самото съществуване на света и човека. Преходът от зима към пролет е всъщност завъртането на Кръга от север на изток; есента сменя лятото, когато Кръгът се завърти от юг на запад и т. н. В този смисъл времето се осъществява като следствие от движението на (в) пространството. Това схващане е отразено и във обвързаността на световните посоки с възрастовите периоди в човешкия живот: изтокът е детството, югът – младостта, западът – зрелостта, а северът е старостта.
       Цикличното въртене на Свещения кръг е постоянно и безкрайно – то е залог за хармоничното съществуване на света и затова човешките същества трябва да координират мислите и действията си в съответствие с този сакрален пространствен модел. Целият човешки живот е едно пътуване през пространството – “ходене по Свещения кръг”, както се изразяват индианците. Лакотският духовен водач Джон Куцият Елен определя вселената като “кръгове в кръгове” – такова е и пространството, в което протича човешкото съществуване. Индивидът не “остава” по време на цялата си младост само в южна посока, нито пък “стои” непрекъснато на запад в зрелите си години. Северът, изтокът, югът и западът се въртят и в границите на денонощието – полунощ, изгрев, пладне, залез. Така свещеното пространство се проектира във всеки миг от съществуването.
      Важна роля играят и свързаните с посоките качества – традиционният лакота ги познава и се стреми да ги направи достояние на собствената си личност, в зависимост от конкретната необходимост. Изтокът носи светлината на Слънцето (Уи Тункашила) и довежда новия ден. От източното небе грее и Зорницата (Анпо Уичахпи) – Звездата на Висшата мъдрост. Ето защо се смята, че Уийохиянпа дарява просветление и духовно пречистване, носи надежди и ентусиазъм. Лакота обаче предупреждават, че при прекалено общуване с този дух съществува опасност човек да се превърне в отвлечен теоретик, комуто липсва практическа насоченост и изява. Югът носи топлина и цъфтеж, дарява изобилие. Той се грижи за потомството, лечението и обновлението. Понякога този дух може да бъде лекомислен и непостоянен.    

      Западът владее над нощта и мрака; там се отделя духовното от материалното, душата от тялото. Твърде дългият престой в посоката на Уийохпея води до прекалено “заземяване” – привързване към материалното и страх от неговата загуба. От запад идват Гръмотевичните същества, които са ужасни в своята чудовищна мощ, но се борят със злото в света. Пак от тази посока пристигат и животворните дъждове. Северът изпраща ледените вихрушки, студа и снега. Дарява физическа сила и духовна мощ, учи на издръжливост. Уазия е суров и опасен, ала и мъдър дух – той е покровител на хладния разум. Ето защо твърде дългото общуване с неговите сили превръщат човека в безчувствен и стараещ се да подчини всичко на логиката. В този смисъл съществуват “източни”, “северни” и т. н. типове хора; идеята е, че всеки човек – а и въобще всяко същество – има свое място върху Свещения кръг (в сакралното пространство), но то не е статично, защото животът е именно “пътуването по Кръга”.

       Към четирите кардинални посоки лакотските традиционни концепции прибавят още три – горе (Ате Шкан, Бащата Небе), долу (Ина Мака, Майката Земя) и една посока, наричана най-често “седмата” или “център”, или “тук и сега”. Цветът на небето е син, на земята е зелен, а на центъра – неопределен (понякога определян като виолетов или лилав). В небето кръжи духът орел, а земята е представена от бизона и мечката. Седмата посока има по-особени измерения. Тя се явява пресечна точка на другите шест; същевременно това е и посоката, определяща вътрешното пространство на човека, неговият духовен път и усъвършенстване, чиято крайна цел е намирането на “правилното място върху Свещения кръг.” Тази посока се изявява и в това, че където и да застане човек – ако е пречистен и отворен към свещеното пространство на света – той се намира в центъра на сакралната координатна система. Така например при инипи (парната церемония) лакота влизат в “утробата на Майката Земя” – в центъра на пространството – за да се пречистят и обновят. Токея Инажин, съвременен лакотски флейтист, певец, танцьор и разказвач, представя една колкото поетична, толкова и дълбоко философска версия за произхода на Седмата посока – центъра на индианския свят: 

 “След като Уакан Танка, Великият Дух, подредил шестте посоки – изток, юг, запад, север, горе и долу – останала още една, без определение. Но точно тя била най-могъща, тъй като носела най-голяма мъдрост и сила. Ето защо Великият Дух пожелал да я постави някъде, където тази посока не ще бъде открита лесно. И той я скрил там, където хората най-трудно биха се сетили да я търсят – в сърцето на всеки човек.”