понеделник, 28 декември 2015 г.

неделя, 27 декември 2015 г.

Две нови книги по темата (two new books)

 от Black Wolf

В последно време на пазара излязоха две книги, които имат доста пряко отношение към нашата тема. Едната е със съвременен сюжет, другата с исторически. Това са „Студено ястие“ на Крейг Джонсън и „Завръщането“ на Майкъл Пунке.“ „Студено ястие“ е роман от цикъла за шериф Лонгмайер от окръг Абсарока, Уайоминг, по който е сниман и едноименния сериал, който върви вече 3-ти сезон. Шерифът разследва престъпления в своя окръг, и тъй като той се намира точно до границите на резерватите на шайените и кроу, в много от престъпленията са замесени индианци – било като жертви, било като извършители. Един от главните герои в цикъла е най-добрия приятел на шерифа, шайенът Хенри Изправената Мечка, съдържател на кръчмата „Червеното пони“. Той впрочем е бивш снайперист от специалните части, опитен планинар, ловец и следотърсач и често помага в разследванията на шериф Лонгмайер. Дотук всичко е ОК. Книгата е преведена доста добре от литературна гледна точка, но когато нещата опрат до индианските реалии започват проблемите. Преводачът явно е много далече от нещата, а тъй като различни неща свързани с индианците се срещат постоянно в книгата, то и неудачно предадените детайли дразнят изключително много. 

Няма да се разпростирам в конкретни примери (те са твърде много) но ще дам едно такова нещо за пример. Героите отиват там „където живее Ритнатия в корема“… Всъщност става въпрос за област от резервата, където живеят представители на една от териториалните общности на кроу, наречена Ритнатите в корема… И такива неща има на всяка трета страница. А книгата не е тънка. 

 „Завръщането“ от Майкъл Пунке. Добре познатата история на Хю Глас, разказана доста увлекателно. Романът е екранизиран и чакаме всеки момент да пуснат едноименния филм с Леонардо ди Каприо. Отново превода в художествено отношение е добър, но при историческите реалии, особено свързаните с индианци отново е пълно с нонсенси. А и в тази книга индианците са чести персонажи… Например бая се смях на един дядо-поуни (така де, "пони") с „твърди стърчащи плитки“. Сещате се, че автора описва стърчащата на гребен коса, но защо преводача е решил, че са плитки вероятно знае само Тирауа. И отново това е само един от многото подобни примери. Като цяло интересни книги, сравнително прилично преведени, но пълни с недоразумения по отношение индианските неща. Които пак повтарям, са доста съществена част от сюжета и на двата романа.  Просто за пореден път българските издатели демонстрират, че книги могат да се издават, както им падне. А могат да потърсят поне консултация.

понеделник, 21 декември 2015 г.

Saints and Strangers вече е налице!



Историята за пътуването на кораба "Мейфлауър" и първата година на пилигримите в Новия свят. Една мащабна продукция на "Нешънъл джиографик ченъл" за Деня на благодарността. 

Има го в Замунда!

сряда, 16 декември 2015 г.

Лудият Вълк (Chief Mad Wolf)

от Black Wolf
Лудият Вълк


Веднъж, когато Лудия Вълк бил млад мъж, той предвождал боен отряд, който пресякъл Скалистите планини, за да нападне плоскоглавите (Flathed). Двама от братята му също тръгнали с отряда, но достигайки страната на плоскоглавите, поели обратно. Тогава Лудия Вълк и неговия отряд се върнали към прохода Кът Бенк. След като преодолели билото, те навлезли в гъстата гора в началото на каньона. Лудият Вълк вървял в челните редици, а другите се движели в две колони от двете страни на пътеката, както в онези дни е било прието при бойните отряди. Вървели в мълчание, а дърветата растели толкова нагъсто, че било невъзможно да се види какво има на по-голямо разстояние напред. Изведнъж Лудия Вълк спрял и дал знак на другите. Той чул как някой напред изплющял с камшик, подкарвайки коня си. Чернокраките веднага организирали засада сред дърветата. 

 Това бил военен отряд на планинското племе кутенаи , които се завръщали от експедиция в земите на чернокраките. Те попаднали в подготвената засада и започнала ожесточена битка. Лудият Вълк като водач на бойния отряд имал право на първия изстрел. Той стрелял по противниковия лидер, но вождът на кутенаите бил много силен. Въпреки че бил сериозно ранен, той се хвърлил в горските гъсталаци, където Лудия Вълк все пак го настигнал и убил. Вземайки скалпа му, Лудия Вълк познал привързаните към колана ва врага скалпове на двамата си братя. Той забързал обратно към своите воини, които отстъпвали под натиска на кутенаите. Тогава Лудият Вълк призовал хората си да покажат повече мъжество и твърдост, сплотил чернокраките за нова атака, и скоро превърнал назряващото поражение в победа. Те убили всички кутенаи с изключение на една стара индианка. След като завършили скалпирането на мъртвите, чернокраките я облекли в рокля от мека еленова кожа, украсени с еленови зъби, в гамаши и мокасини, украсени с игли на бодливо свинче. Те боядисани лицето на жената черно, дали й топло одеяло и торба със сушено месо, и след това я пуснали да си върви с молитва към Слънцето да ги пожали по същия начин, както те съжаляват своите безпомощни врагове. 

Из "The Old North Trail" by Walter McClintock [1910].

вторник, 8 декември 2015 г.

четвъртък, 3 декември 2015 г.

Историята на един голям човек - Ресната (Excerpt from Plenty Coup)

Индианец от племето кроу, яхнал своя кон

Из "Вождът Многото Подвизи"

ред най-могъщите хора на този свят, които някога съм познавал, бе Ресната - отговори вождът. - Виждал съм го да извършва истински чудеса. Макар да бях твърде млад, когато го споходи великият му сън, помня всичко. Бяхме разположили селото си в басейна на Бигхорн, недалеч от Оо-цче-диа [Ветровитата река на топящите се снегове]. Там е особено красиво и наоколо се издигат високи планини. Наблизо има един извор, който наричаме Свещената вода, защото е излекувал немалко болни и ранени. Именно там Ресната сънува своя вещ сън. Свещената вода се намира в подножието на невисок хълм. Всъщност това е малко езеро, захранвано от извори, чиято вода е толкова гореща, че почти ври. В средата на езерото има островче. Именно там отишъл да сънува Ресната, като минал по дървесен ствол, който двама негови приятели му помогнали да прехвърли от брега. По негово настояване приятелите му изтеглили обратно „моста" и го оставили сам на островчето, след което се изкачили високо в планината, за да потърсят и те свещени сънища. От местата, където разположили леглата си, двамата виждали Ресната в ниското, но на третата сутрин той бил изчезнал. Над Свещената вода се стелела гъста мъгла, скриваща целия остров. 

По-късно, когато слънцето се появило и я пропъдило, те видели, че Ресната го нямало там. Някое от Съществата, живеещи във врящата вода, го било отвело със себе си. Понеже били обещали на приятеля си да не приближават езерото до сутринта на четвъртия ден, двамата кроу не тръгнали да го търсят. Когато най-сетне слезли долу, не го намерили на острова. Приятелят им седял на брега и ги чакал. Никое живо същество не може да оцелее в почти врящите води на малкото езеро, нито пък имало някакъв начин Ресната сам да стигне до брега. Той обаче стоял там - облян от слънчевите лъчи, точно в началото на четвъртия ден. Когато приятелите му се приближили достатъчно, за да могат да разговарят с него, Ресната вдигнал ръка и те спрели, усещайки лек страх. „Върнете се в селото - наредил им той - и кажете на мъдреците да се съберат. Нека изградят четири свещени колиби за потене в редица от изток на запад. За скелето на първата трябва да се използват сто тънки върбови пръти. Нека нито една от колибите не се покрива, докато не се прибера в лагера, освен последната. Кажете им да направят ясно очертана свещена пътека от входа на всяка колиба в западна посока. Когато всичко е готово, нека ме повикат." 

Двамата изпълнили съвсем точно заръката му. Когато Ресната се завърнал в селото, той събрал единадесет мъдреци и пушил с тях в първата колиба за потене, чието скеле било направено от 100 върбови пръти. После младият мъж ги отвел към четвъртата, която вече била покрита. Там той им казал: „Търкулнете вътре нагорещен камък и поставете малко сейдж върху него, за да се издигне свещен дим." След като те сторили това, Ресната им разказал съня си. Започнал с това как на първата и втората нощ горещата свещена вода миела тялото му и изгаряла кожата, но той не се помръднал, нито извикал. „На третата нощ ми се яви Същество с човешки облик - продължил Ресната. - Косата му бе разрошена и сплъстена; личеше, че е много силен и като че ли не кой знае колко дружелюбен. Той ми каза да стана и да го последвам; това и сторих. Съществото потъна във врящата Свещена вода и аз се потопих там след него, без да изпитам никаква болка. Тръгнахме по дъното и след известно време стигнахме до огромна шатра, изрисувана на вертикални червени и черни ивици. Видях и много коне. Шатрата бе изключително висока. От едната й страна бе застанала Видра, а от другата - Бяла мечка. Моето присъствие явно ги ядоса, защото ми заговориха гневно, ала Съществото им каза: „Тихо! Това е синът ми!" Нито Видрата, нито Бялата мечка посмяха да продумат отново, докато бях там. Двамата влязохме в шатрата на ивици. На мястото, където се намирах, беше ден, та можех да видя всичко вътре съвсем ясно. „Огледай се наоколо, сине мой" - рече Съществото, минавайки край огнището. Забелязах, че от другата му страна седи неговата жена. Тя беше необичайно хубава и висока. Жената ми се усмихна и аз разбрах, че има много добро и отзивчиво сърце. Ала тя не ми направи никакъв знак, не се обърна към мен дори и с една дума, макар много да ми се искаше да стори едното или другото. Докато стоях там и я гледах, Съществото ми рече: „Това е всичко, сине мой. Сега можеш да си вървиш." Натъжих се от тези думи, но се обърнах към входа и тъкмо потеглях, когато чух, че жената казва: „Защо не дадеш на този твои син нещо, с което да помогне на своите хора - някоя сила, която твори добрини, когато я използва добър човек?" В първия момент си помислих, че съпругът й не я чува. После обаче той взе ивица видрова кожа и едно от онези заострени колчета, които служат за опъването на долната част на шатрата, и ги постави в ръцете ми. „Вземи тези неща, сине мой" - каза Съществото с толкова благ глас, че чак се зачудих дали това е същият онзи намусен, чорлав мъж. „Нищо друго ли няма да му дадеш? - попита жената от другата страна на огнището. - Това ли е всичко, което ще му кажеш?" Странният мъж се усмихна. Забелязах как лицето му изцяло се промени. „Жените са грижовни - рече той и ме хвана за ръка. - Нека ти кажа, че тези води ще лекуват болните от твоето племе, ако ги използват правилно" - добави той и ме изведе от изрисуваната с черни и червени ивици шатра. Когато се събудих, вече не бях на леглото, което си бях направил на острова, а на брега, опасващ Свещената вода. Това е моят сън, мъдреци! Обяснете ми какво значи той?" Те му казали, че изрисуваната с черни и червени ивици шатра означавала, че ще може да лекува рани и ще стане един от най-могъщите мъдреци в племето. 
Заостреното колче показвало, че ще има много коне, подарени му от благодарните мъже и жени, които ще излекува. Видрата и Бялата мечка щели да станат негови Покровители до края на дните му, като Видрата щяла да бъде неговата лична медицина. Ресната обаче нямало да стане вожд. Нямало да бъде и голям воин, защото бил твърде добросърдечен. „Ти си като Съществото, което те е завело под Свещената вода" - заключили накрая мъдреците. Повече не му казали нищо. На следващия ден селото ни тръгна да се премества. Когато минахме край Свещената вода, всеки от нас хвърли в нея по мънисто или нещо друго красиво. Това бяха дарове за Бащата на Ресната, който се бе появил в съня му, и за неговата Жена. Оттогава всеки път, когато минаваме оттам, правим същото. Така ще бъде, докато на света има кроу. Както бяха предрекли свещените мъже, Ресната си остана тих и деликатен човек. Никой не беше чувал той да е причинявал зло на когото и да било - дори на враговете ни."

понеделник, 30 ноември 2015 г.

Иньо - "мястото, където броди Великият дух" (Inyo National park)

 Снимка: Робърт Бинъм

Снимка малко преди буря да се разрази в Националния парк "Иньо", който обхваща части от щатите Калифорния и Невада. Паркът е основан още през 1907 г. и покрива територия от 7703 кв.км. Името "иньо" идва от езика на местно индианско племе и означава "място, където броди Великият дух". 

понеделник, 23 ноември 2015 г.

вторник, 17 ноември 2015 г.

Много силно - танц на народите от Юкон (Yukon nations dance)



Погледнат отгоре, Юкон представлява живописен гоблен - много заснежени планински върхове, девстенни гори, тундра, реки покрити с лед, които хранят множество диви животни. Една от основните атракции на Северна Америка и Канада е именно Юкон с близо 80 на сто непокътната природа. Цялата мрежа от рекички, която оплита Юкон е защитена от три национални парка. Юкон е сред най-големите еко-райони в света. 

Намира между Аляска, Северозападните територии на Канада и Британска Колумбия. Повече от 2920 мили пътища, свързват Юкон с различните общности, канадци и американци. Официално е територия на Канада от 1898 г. с 34 000 души население. Малко пародоксално звучи, но в момента населението е по-малко от колкото когато град Даусън е бил център на Златната треска на Клондайк. Юкон е дом на 25 % от всичките мечки гризли на Земята.

Тук също може да се види областта с най-големият неполярен лед в света, както и най-голямата гранитна маса в планинската верига St. Elias. 

Голяма част от населението е коренно индианско. Територията е населявана от поне 14 различни племенни общности, сред които тагиш, начо няк дун, тлингит, куанлин, уайт ривър, вунтут гуичин.

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Олимпиада на туземните народи (Olypics of indigenous people)



В Бразилия се проведе първата по рода си световна олимпиада на тузмените народи. Следващата се очертава да бъде в Канада през 2017. 

Вижте повече за това как е минало събитието и какви състезания е включвало:

петък, 6 ноември 2015 г.

Езерото на петна, Британска Колумбия (Osoyoos lake)


Малко са природните богатства, които остават незасегнати от разрушителната сила на човека. Още по-малко са кътчетата, където древните индиански племена могат да намерят покой, необезпокоявани от светската суматоха. Всичко това се случва на едно от най-красивите местенца на земята, неподвластно на времето и индустриализацията. 

Мястото е долината Оскоган, намираща се в Британска Колумбия, Канада. Там е разположен един от най-богатите на минерали водни басейни в света. Запомнете името му, нарича се Осойоос, познат като “петнистото езеро”. Водата е изключително богата на натрий, магнезий и калций. През летните месеци, поради високите температури, които достигат до 40 градуса, се получава изпаряване, оставящо след себе си минерали под формата на басейнчета. Всяко едно от тях придобива различен цвят, поради разнообразните видове минерални вещества и тяхната концентрация.

500 нации - документален филм (500 nations)





„500 нации" е документален филм в няколко части, който проследява историята на коренното население на Северна и Централна Америка, от предколумбови времена, през периода на Европейската колонизация, до края на 19-ти век и подчиняването на индианците в Северна Америка. „500 нации" се осланя на исторически текстове, разкази на очевидци, картинни източници, за да проучи великолепните цивилизации, които са процъфтявали преди да се обвържат със западната цивилизация, както и драматичната и трагична история на отчаяните опити на нациите от Северна Америка да запазят начина си на живот.

Втора част:


Трета част:


Четвърта част:


понеделник, 2 ноември 2015 г.

Z-S-Liang - The Holy Rattle (Elkwater Lake Battle, 1864)


Битка между воина от племето кутенай и пиеган в близост до Елкуотър - малко езеро, разположено в днешна Алберта, Канада. Картината изобразява подвига на свещен човек от кутенаите, носещ името Гарвана. Невъоръжен, той се врязал във вражеските редици, като държал единствено своята дрънкалка и напявал свещени песни. Пиеганите стреляли по него, но стрелите не го ловяли. Върнал се сред своите съплеменници абсолютно невредим.

До битката се стигнало след като кутенаите навлезли в земите на чернокраките. Били убедени, че враговете им били далеч в преследване на бизони Оказало се, че чернокраките ги дебнели. Наброявали пъти повече от тях. Двете племена в крайна сметка сключват примирие през 1865 след дъглогодишни кръвопролитни битки.


Agriculture of the Hidatsa Indians: An Indian Interpretation


Много добра книга за един от най-старите народи в Равнините - Хидатса

http://digital.library.upenn.edu/women/buffalo/garden/garden.html

Може да се изтегли оттук: archive


понеделник, 19 октомври 2015 г.

Романът "Светлина в гората" на Конрад Рихтер (The light in the forest by Conrad Richter)


Светлина в гората (The Light in the Forest) на американския писател Конрад Рихтер е великолепна книга, напомняща ми на Синята птица от Ана Юрген, преведена на български през далечната 1960 г. Романът "Светлина в гората" е писан през 1953 г. и макар че е художествено призведение вплита в себе си множество исторически личности и реални факти и събития от края на 18-ви век и периода на Американската революция.

Книгата разказва за премеждията на едно бяло момче, Джон Бътлър, което бива пленено от народа на лени ленапе в щата Пенсилвания. Момчето, което бива осиновено от индианеца Куйлога и получава името "Истински син" бива напълно асимилирано и обиква с цялото си сърце своето ново семейство. Когато американската армия сключва споразумения с ленапе и те са принудени да върнат своите заложници момчето изживява истински шок от връщането си към цивилизацията. Отказва да приема билогочния си баща за свой истински родител, продължава да носи индианските си дрехи и се преструва, че не разбира ни думичка английски.

През 1958 г. година излиза и едноименният филм по романа, продуциран от компанията Уолт Дисни. Може да гледате целия филм в YouTube. Ето линк към първата му част.

https://www.youtube.com/watch?v=AqwZ9wTA7hA

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Воините от Равнините - книга за мъжката регалия



Доста добра книжка, даваща детайлна информация и нагледна представа за различни типове мъжки облекла и аксесоари (ежедневни, празнични, танцови и т.н.) от втората половина на XIX в. при племената от Северните и Южните равнини и от Платото.

сряда, 14 октомври 2015 г.

понеделник, 12 октомври 2015 г.

Дюните на Спящата мечка (Sleeping Bear Dunes)


Sleeping Bear Dunes – това са едни от най-големите естствени пясъчни дюни на континента. 54 километриевата ивица се намира в долната част на полуостров Лийлану на езерото Мичиган. Езерото и дюните са дело на топенето на ледниците и естетическия нюх на природата да оформи такива красиви пейзажи със силата на водата, вятъра и пясъка. 

За Оджибуе дюните са дело на народа на мечките. Майка с две малки мечета плували в езерото, бягайки от пожар, но двете малки се изморили и се удавили малко преди да стигнат брега. Майката не разбрала, че мечетата й се удавили и затова се побила на върха на една скала и седяла с дни и нощи, докато се оглеждала за тях. Дюните на Спящата мечка маркират мястото, където майката наблюдавала езерото и тъгувала за малките си. Нейният профил може да бъде забелязан на най-голямата дюна, а според преданията двете удавили се мечета са двата острова – Северен и Южен Маниту.


неделя, 11 октомври 2015 г.

Иво Иванов за тичането


от книгата на Иво Иванов "Кривата на щастието"

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали? Макар че винаги ми се е отдавало, и аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах, защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това, което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, който съхранява и отделя енергия, подобно на ластик или пружина, и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат. Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени, за да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика!

Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците –

четвъртък, 17 септември 2015 г.

Музеят на американските индианци във Вашингтон (Museum of american indians in Washington)

© Снимки на наш Любо от Музея на американските индианци във Вашингтон


събота, 5 септември 2015 г.

петък, 24 юли 2015 г.

четвъртък, 23 юли 2015 г.

ВЪРХЪТ ЗА СТРЕЛИ НА ШАЙЕНА ВЪЖЕНИТЕ ОБЕЦИ


  Из “Край шайенските лагерни огньове” 
  Джордж Бърд Гринел 
  превод: Димитър Венков


В стари времена един шайенски боен отряд от около тридесет души тръгнал от р. Мисури срещу кроу. Воините вървели пеша, а запасните мокасини и друго снаряжение натоварили на едно куче. Те поели на север, покрай подножието на планините, към страната на кроу. Водач бил един по-възрастен мъж, на име Въжените Обеци, който бил 40-50 годишен. Той имал една характерна особеност - винаги привързвал към скалповия си кичур един старинен кремъчен връх на стрела. Въжените Обеци никога не се разделял с него. Може би той получил такава заръка в едно от виденията си, а може би за това имало някаква друга причина.

Така вървели те ден след ден, без да срещнат врагове, докато не стигнали изворите на р. Роузбъд, където пренощували. На сутринта предводителя на отряда изпратил на близкия хълм един млад воин, за да огледа местността. Младежът се изкачил на върха и забелязал в далечината човек, който се приближавал към тях. Младият шайен решил да изчака, за да разбере в каква посока все пак се е упътил. Но непознатият се движел право към него и накрая се доближил толкова, че можело да бъде разпознат без никакво съмнение - бил враг от племето кроу. Младежът вече се готвел да изтича долу при вожда, за да каже, че идва враг, когато кучето, което кой знае защо не било вързано и тичало свободно наоколо, се хвърлило срещу непознатия и залаяло. Тогава младежът извикал: “Бързо насам, кучето лае по враг! Той вече бяга!” И наистина, щом непознатият чул лая, той хвърлил наметалото си и побягнал колкото му държат краката към хълмовете. Шайените се спуснали подире му.


Въжените Обеци, които носел в косите си каменния връх за
стрела, бил добър бегач и се откъснал напред. Този кроу обаче се оказал необикновено бързоног. Шайените започнали да се задъхват, постепенно да изостават и в края на краищата се оказали далеч назад. Въжените Обеци почти настигнал врага, но дългото преследване го изморило и той бил принуден да спре. Той развързал от главата си върха на стрелата, сложил го на дланта си, изпънал ръка и свил пръстите. След това той вдигнал ръката си към небето, изпял една песен и замахнал с ръка към врага. Той повторил това движение три пъти и на четвъртия хвърлил със всичка сила върха на стрелата в бягащия кроу. Врагът залитнал и се строполил с лицето надолу. В този момент останалите шайени догонили предводителя си. Всички заедно се хвърлили към индианеца кроу, доубили го и му взели скалпа. Въжените Обеци започнал да търси своя талисман и открил, че върха на стрелата се е забил между два прешлена, прекъсвайки гръбначния стълб на врага. Той оставил върха там и повел отряда към къщи. 

Минали доста години. Един шайенски боен отряд отново поел на поход срещу кроу. Случило се така, че един от младите мъже, изпратени напред като съгледвачи, бил същия юноша, който участвал в похода, когато Въжените Обеци убил онзи кроу. Отрядът минавал по същите места и младия човек решил да потърси останките на убития, а ако има късмет – да намери и знаменития каменен връх за стрела. И той го открил. Костите на кроу били избелени от времето, гръбначният стълб още не се бил разпаднал на части и между два прешлена стърчал върхът за стрела. Младият мъж го измъкнал и когато отрядът се прибрал у дома, го върнал на Въжените Обеци.

сряда, 8 юли 2015 г.

Скалите на нос Бретон (Mi'kmaq legend about cape Breton)


Живял едно време Глускап, бог на индианското племе микмак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде. Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали:

 — Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка. Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала: 
 — Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее. Едва тогава Глускап проговорил: 
 — Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате. 

 Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали. Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа като го прострял на брега да съхне. На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне. Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра. После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът. Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо.

 — Защо уби бобъра? — попитал той. 
 — Бях гладен. 
 — И хората са гладни. 
 — Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута. 
 — Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. 

Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците микмак го обожават и до наши дни. 

 източник: https://mysticallegends.wordpress.com

Spiritual warrior (with Lyubomir Kyumyurdjiev)



Любо от Орловия кръг участва в следния музикален проект на Любомир Йорданов. Чуйте го!

Echoes, the newly project by Lyubomir Yordanov, introduces in an unique way sweeping orchestral arrangements with tribal rhythms, enchanting vocals and spiritual ethnic flutes. Modern electronic sound and edgy brass add additional colors to the hybrid compositions. 

The set of 10 pieces offers a masterfully produced fusion of film music and Native American chants performed by Lyubomir Kyumyurdjiev. With a wide range of dramatic, fantasy, epic and even romantic compositions the album will take you away on an otherworldly soulful journey.

събота, 20 юни 2015 г.

петък, 19 юни 2015 г.

четвъртък, 18 юни 2015 г.

петък, 12 юни 2015 г.

Обработването на каучук при индианците (The Indians and the cauchuc)


Жителите на Централна Америка не просто умеели да правят гума. Пред повече от три хиляди години те се научили да произвеждат различни видове гума. Едва сега учените разбраха по какъв начин индианците са създали този материал, за чието описание испанските пътешественици трудно намирали думи.

Чудесна колекция с прекрасни илюстрации и изказвания (David Humphrey's collection"



http://issuu.com/crazyhorsememorial/docs/david_humphreys_collection_d1218086dcb96f

Windigo warrior society



Taken from The 33 Strategies of War (Robert Greene) The Ojibwa tribe of the North American plains contained a warrior society known as the Windigokan (No-flight contraries). Only the bravest men, who had demonstrated their courage by utter disregard for danger on the battlefield, could be admitted. In fact, because they had no fear of death, they were no longer considered among the living: they slept and ate seperately and were not held to the usual codes of behaviour. As creatures who were both alive and dead, they spoke and acted contrarily: they called a young person an old man and when one of the others told the rest to stand still, he meant charge forward. They were glum in times of prosperity, happy in the depths of winter. Although there was a clownish side to their behaviour, the Windigokan could inspire great terror. No-one ever knew what they would do next.

The Windigokan were believed to be inhabited by terrifying spirits called Thunderers, which appeared in the form of giant birds "Nimkee Binesii" Thunderbirds..That made them somewhat inhuman. On the battlefield they were disruptive and unpredictable, and in raiding parties downright terrifying. In one such raid, witnessed by an outsider, they gathered first in front of the Ojibwa chief's lodge and yelled "we are not going to war! We shall not kill the Sioux! We shall not scalp four of them and let the rest escape! We shall go in daytime!" They left the camp that night, wearing customes of rags and scraps, their bodies plastered with mud and painted with splotches of wierd colour, their faces covered by frightening masks with giant, beak like noses. They made their way through the darkness, stumbling over themselves - it was hard to see through the masks - until they came upon a large Sioux war party. Although outnumbered, they did not flee, but danced into the enemies centre. The grotesqueness of their dance made them seem to be possessed by demons. Some of the Sioux backed away; others drew closer, curious and confused. The leader of the Windigokan shouted "Don't shoot!" The Ojibwa warriors then pulled out guns hidden under their rags, killed four of the Sioux and scalped them. Then they danced away, the enemy too terrified by this apparition to pursue them.

After such an action, the mere appearance of the Windigokan was enough for the enemy to give them a wide berth and not risk any kind of encounter.

вторник, 2 юни 2015 г.

понеделник, 1 юни 2015 г.