четвъртък, 30 април 2015 г.

събота, 18 април 2015 г.

четвъртък, 9 април 2015 г.

От архива на Орловия кръг (From the archive)


Стефан Станимиров е първият, който посети Острова на костенурката и осъществи ценен контакт с коренните жители, в случая племето омаха.

сряда, 8 април 2015 г.

Историята на Джим Торп: най-именитият атлет в САЩ (Jim Thorpe story)


от Иво Иванов, "Кривата на щастието"

“Дошла съм, за да си прибера трупа” – казала Патриша. “Вие, cър, cте най-великият спортист в света” – казал кралят на Швеция. “Всички знаят името ми! Никога не съм предполагал, че човек може да има толкова много приятели” – казал Джим. “Е, това ли ви е отбора – само двама човека?” – казал посрещача “Няма и никога не е имало по-велик играч от него” казал Айзенхауер. “Тя искаше прекалено много пари за тялото” – казал Джон “Два вълка, чедо.” – казал старият индианец

“За какво по дяволите става дума в тази статия?” – казваш ти.

Окей - ти си читателя и в края на краищата всичко се свежда до тебе. Така че, нека насочим вниманието си най-вече към твоя въпрос. Ще се опитам да му отговоря, но честно казано, не знам дали ще успея. Тук е вече 11:20 през ноща. Ще трябва да се доверя на каната с кафе и на няколко нестабилни спомена. Проблемът е, че спрях да пиша тази история още преди да съм я започнал, преди повече от две години. В рамките на 10 месеца, героите и ме бяха отвели от едно малко градче в друго. Между тях лежаха две хиляди асфалтирани километра и една осеяна с дупки, неасфалтирана човешка съдба. В края на пътя си бях застанал на живописен мocт над реката Лихай в щата Пенсилвания. Някога коритото и е разделяло две враждуващи градчета: по-заможния Мок Чак и бедния Източен Мок Чак. Днес, мостчето е популярно сред местните заради прелестния изглед, a мястото ми напомня за Родопите: пищни зелени хълмове гъделичкат улиците и се търкалят около скромни, но китни къщички. Хората са спокойни, уравновесени и cякаш дори с походката си искат да ни кажат, че в този живот човек няма достатъчно време за бързанe. Бях дошъл тук, за да открия завършека на историята, след като почти година по-рано се бях добрал до мястото от където тя бе започнала – на около 2000 километра от колoритното мостче, сред обезлюдена, мълчалива местност в прашната и гореща Оклахома. Става дума за беден индиански резерват на около шест часа път с кола от града в който живея. Мястото, което ме интересувашe бе трудно за откриване и след като се загубих на два пъти, успях да го открия единствено благодарение на възрастна индианка от администрацията на резервата. Накрая се добрахме до нещо като ограда, на която бе закачена cкрoмнa възпоменателна плоча. Друго наоколо почти нямаше.