вторник, 27 септември 2016 г.

За парната церемония при манданите (On the sweat lodge of the Mandans)

Манданите вярват, че хората и звездите са свързани – и че дори всеки човек е звезда в човешко тяло. Съзрете ли падаща звезда, това означава, че ще се роди дете. Когато човек умре, той се завръща като звезда на небето.

Звездите са част от манданския Свещен кръг. Когато земният път на човек приключи, духът му отива на изток, а след това се отправя на юг. Оттам тръгва по Пътя на душите (Млечния път) на север. После поема на запад, откъдето се завръща на земята като падаща звезда. Ето защо животът няма начало и край.


Мандан и хидатса (както и някои други племена) ползвали в миналото специфични лодки, наричани “бизонови”, които били направени от опъната върху скелет от преплетени върбови клони специално обработена (за да не пропуска вода) кожа от бизонов бик. Те имали полусферична форма. Според манданската легенда великият пророк и културен герой Първият (или Самотният) човек дал в Началото на времената на своите деца (манданите) една голяма “бизонова лодка”, която обърнал с дъното нагоре и по този начин направил ритуална колиба за потене. Той им казал: “Както бизоновите лодки ви пренасят през водите на Земята, така ритуалната колиба за потене (бидейки обърната лодка) ще ви пренася през небесните реки и ще отвежда молитвите ви до вашия Създател (Праотец). Както земните води измиват физическото ви тяло, така в колибата за парна церемония ще се пречиства вашият дух.”



Старейшините на народа мандан казват, че в колибата на парната церемония присъстват всички елементи – въздухът, водата, огънят, земята, – затова там е представен животът в дълбоката му, свещена същност. Цялата природа взема участие в тази церемония и – пречиствайки се – човек подновява своето единство с нея. В миналото всяко манданско семейство е имало своя колиба за парни церемонии, защото съвместните ритуали и молитви сплотяват членовете на семейството и усилват любовта и уважението помежду им.

Старейшините винаги подчертават, че човек не може да знае всичко, нито пък може да научи много наведнъж. Манданите вярват, че Великият Дух е дал правилата, по които светът е изграден и съществува; те не могат да бъдат разбрани лесно, но – ако внимателно се наблюдава, слуша се и се учи – с времето много от тях могат да бъдат осъзнати. Основният закон Великият Дух е поставил в сърцето на всеки от нас – затова и ако се научим да следваме сърцето си, това ще ни помага да разберем правилата на света и законите на живота. Чистите намерения и искрените усилия са това, което духовете наблюдават особено внимателно, което им прави най-силно впечатление. Те не делят хората на мъже и жени, защото гледат каква е душата на всеки човек: затова мъжете и жените са еднакви в техните очи.

Колибата за парна церемония е място, където дори тези, които познават смирението само на думи, не след дълго стават наистина смирени – горещата пара ги кара да се усетят такива. Нужно е само да се молиш с открито сърце. Това обаче не означава да изнасяш речи, да поучаваш или да проповядваш в колибата. В молитвения кръг трябва да има искрено взаимно уважение. Това означава на всеки да се даде достатъчно време да се помоли сам, както той или тя иска и може. Никой от останалите не прекъсва молещия се – но и той (или тя) трябва да помни, че не е сам(а), а има и други хора, които желаят да се помолят. Един свещен човек на манданите казва, че за духовете е нужно само да чуят тона, тембъра на гласа ти, за да усетят искреността на сърцето ти.

Не е нужно да се молиш за всяко животно, дърво, храст или насекомо, нито пък за цялото мироздание. Манданите смятат, че това е извън възможностите и разбиранията на човешките същества – то е от компетенцията на духовете. Винаги е добре да отдаваме благодарност за всичко, което използваме, което ни помага в живота и осигурява нашето съществуване, но не е необходимо да назоваваме всяка съставна част на мирозданието – за тези неща се грижат духовете.

https://our7thdirection.wordpress.com

Ърнест Сетън-Томпсън (Earnest Seton Thompson)



автор: Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят

„ …аз тръгнах по собствена пътека, без да зная и без да питам някого, дали това е най-добрия път.  Аз знаех само едно: това е моя път.”

                                                               Ърнест Томпсън Ситън

І.

Животът на Ърнест Томпсън Ситън (1), натуралист, художник и писател, преминава в голяма част под открито небе, сред прериите или лесовете на Канада и Съединените щати. Изучавал живопис в Торонто, Лондон и Париж, работил като илюстратор в издателствата на Ню-Йорк, той неизменно се завръща към териториите на дивите обитатели и коренните жители на континента и изследва земи, недокоснати от човешка ръка.

Ърнест Ивън Томпсън е роден на 14 август 1860 г. в градчето Саут-Шилдс, Северна Англия. Баща му е потомък на шотландски дворяни. Един от тях, лорд Ситън, граф Уинтонски, е известен с това, че през ХVІІІ век застрелва последния вълк на Британските острови.

Анимираната история на Сакаджауия


 
Популярна фраза казва, че зад всеки успял мъж стои една силна жена. Историята на Сакаджауия е красноречива илюстрация за това. Нейното име често остава в гънките на историографията, но без помощта й едва ли щяхме да знаем кои са Луис и Кларк. Вижте защо:

източник: https://our7thdirection.wordpress.com

понеделник, 5 септември 2016 г.

Реч на Червения облак, 4-ти юли 1903 (Red Cloud's speech)



източник: http://ulfrden.blogspot.bg/


Моето слънце залязва. Денят ми преваля. Тъмнината ме обгръща. Преди да легна, за да не стана повече, аз ще говоря на своя народ. Чуйте ме, приятели мои, защото сега не е време да ви говоря лъжи. Великият Дух сътвори нас – индианците – и ни даде тази земя, в която живеем. Даде ни бизони, антилопи и елени за храна и дрехи. Ние обхождахме нашите ловни полета от Минесота до Плат и от Мисисипи до големите планини. Никой не поставяше граници пред нас. Бяхме свободни като ветровете и като орела и не се подчинявахме на ничия воля. Сражавахме се с враговете си и пирувахме със своите приятели. Нашите храбреци прогонваха надалеч всеки, който искаше да ни отнеме дивеча. Те завладяваха жените и конете на неприятелите ни. Нашите деца бяха много и табуните ни бяха големи. Нашите стари хора разговаряха с духовете и творяха добра магия. Младежите се грижеха за конете и любеха девойките. Когато спирахме някъде, просто разпъвахме типитата си – никакви къщи не ни ограничаваха. Никой не казваше: “До тази линия е моята земя, от нея нататък е твоята”.

Арчибалд Билейни Сивата Сова (Archie Grey Owl)


Сивата Сова (Арчи Грей Оул, Grey Owl, на езика оджибва Wa-Sha-Оuon-Asin - Уа Ша Куон Азин т. е. Онзи, който ловува нощем; истинско име - Арчибалд Билейни, Archibald Belaney), канадски писател, трапер, природозащитник, e роден на 18.09.1888 г. в Хейстингс, Великобритания. По майка е индианец от племето ирокези, баща му е фермер от шотландски произход. От малък се увлича от историите за американските индианци. Рано осиротява, на 18 г. заминава за Канада (1906), попада в Северно Онтарио, където го осиновяват индианци от племето оджибва (чипева). Жени се за индианка, сам започва да се нарича индианец и приема индианското име Сивата сова. Живее като ловец-трапер в Онтарио до началото на Първата световна война. Участва във войната като снайперист в британската армия - сражава се във Франция, два пъти е ранен (1916), изпратен на лечение в Англия, прекарва повече от година в различни болници (заради гангрена в ранения крак), а през септември 1917 г. се връща в Канада. През 1925 г., под влиянието на новата си жена Анахарео, също индианка (от племето ирокези), започва да пише и да печата. Отначало създава статии и очерци, призоваващи да се обича и пази дивата природа; най-голяма известност му носи поредица от статии, написани през 1931 г. по поръка на Канадската горска асоциация. През 1931 г. излиза първата му книга «Хора от последната граница» («The Men of the Last Frontier») за началния период от живота му в горите. През 1935-1936 г. излизат три негово художествени книги: «Странници в пустинните гори» (англ. «Pilgrims of the Wild»), «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» («The Adventures Sajo and her Beaver People») и «Разкази от запустялата хижа» («Tales of an Empty Cabin»), илюстрирани с негови рисунки. Посещава с беседи Великобритания. Умира от възпаление на белите дробове на 49 г. на 13.04.1938 в Канада - езерото Ажауан (провинция Съскачеуан). Широко признат в Канада и в света като един от първите борци за правата на индианците и за опазването на природата. У нас е издадена книгата му «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» (1975), както и книгата на Михаил Пришвин - «Сивата сова» (1966).

източник: Литературен свят